Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

А тихо беше, понеже не е прието да се нарежда над паднал в бой. През тия столетия безбройните обирачи, сеячи и жетвари из българската земя бяха излизали на бой всяка утрин; всяка прибрана кола снопи бе малка, но трудна победа — още една зима отстоял срещу безброй опасности хляб.

Нямат чет жертвите, дадени в тия боеве, не ги ловят числата. Но българите не се отказаха от борбата за своя хляб. Така, през вековете, през които не личеше, че българинът съществува, той не само живееше, но се и бореше — отстоя своето право над земята. С това, че не я остави ни година неорана, незасята и неожъната.

А туй лято нямаше да има жътва.

В кръчмата беше горещо като в пещ, въпреки че денят преваляше. А мъжете пиеха ракия — виното им се струваше твърде водно за парещата им болка. Кръчмарят шареше очи, сменяше всяко празно бардуче с пълно; мъжете пиеха едно след друго, не ги брояха, не ги и плащаха, нали бе дошъл краят на света.

Съвсем настрани седеше Стоян. Нямаше към кого да се присламчи, беше нов тука. През петдесетте години, откак тъпчеше земята, я двайсетина пъти бе влизал в кръчма, я не. Чужда беше такава слободия на Стоян — нему денят никога не стигаше да свърши още нещо.

И след като конарци научиха султановата воля, Стоян не скръсти ръце. Жътвата се отлагаше с ден или три — рече си, — таман да доизкусуря това-онова из двора. Подбра внуците да чистят хамбара; накара Станчо да му скове нова врата, че старата била прогнила; снахата — да прекърпи чувалите.

Но за цялата тая работа трябваха два дни. На третия Стоян не си намери място: вървеше като хала из къщи, попържаше децата, нахока снаха си и какво не. Сякаш виновен, Станчо гледаше да не му се мярка на очите; разбираше цялата мъка на баща си.

— Ти да беше поизлязъл — обади се привечер. — Дано чуеш нещо.

— Ще изляза аз! Ще изляза, та няма да се върна! — нахвърли му се Стоян, потъмнял, та чер. — Утре се вдигам на жътва, ако ще да пукна!

— Иди, иди при другите! — осмели се Станчо.

Бащата още вървя из двора и одаите, докато накрай пощури всички и дотегна на себе си. После, без да продума, тръшна портата. Махна се.

— Къде ли отиде? — плахо продума жената на Станчо.

— Господ го знае! — кресна сега пък той. — Не е човек като човек, да ти проговори, да се разберете.

— Мълчи, децата слушат! — рече жената и си влезе.

„Развикали са се — помисли си тя, — крещят до прегракване. Мъжка му работа, мъжът винаги ще намери от кого да си извади яда… Аз кому да се изплача, аз! Нали моите деца ще мрат гладни зимъска…“

Така влезе и Стоян в кръчмата. Застана на вратата, още нерешен докрай — какво го е понесло в кръчма! Ами къде да върви, а? Прекрачи, седна в кьошето. Не го погледнаха — с никого си нямаше вземане-даване Стоян, едно добрутро ще ти каже, и това е. Пък и никому не бе до приказка. Мъжете бяха излезли отзаран из къщи не по-весело от Стояна, не повече от него знаеха как ще се приберат и какво ще бъде по-нататък.

Гледаше ги — пиеха. Заръча и той. Чуваше — мълчеха. Мълчеше и той. Когато видя, че си тръгват (беше късно вечерта), навдигна се и Стоян. Тъй завърши първият му ден в кръчмата. Оттогава осъмваше пред вратите ѝ заедно с мълчаливата купчина мъже; прибираше се по някое време да хапне; идеше пак и стоеше до нощите. Барем да не гледа изметения харман и стегнатата кола с високите ритли, да не вижда рояка дечурлига, дето играеха и си нямаха хабер какво ги чака дозиме.

Две седмици.

Никой — когато чуха фермана — не беше повярвал, че султанът ще изпълни заканата си. „То и сега не се знае…“ — опитваше се някой да даде сърце на останалите. Ама какво имаше да се знае! Дори след седмица само да се пръждосат бостанджиите, с житото е свършено, ще окапе. Поръсена със златист плод, ще жълтее земята, сякаш грамаден тъжен харман. И никой не ще събере тия зърна пръснати между стръковете, заврени из земните пукнатини… Само лалугери и птици ще бъдат сити тая година; гадините ще благославят Мустафа хан за мъдрата му заповед.

— Мамицата им, ей! Верицата им мръсна! — обаждаше се от време на време по някой. Тъй, както си пиеше, между две глътки. Това бе най-меката дума, която конарци отправяха към султана и бостанджиите му; другите, дето изричаха, не са за споменаване.

И пак мълчание, протракване на бардук о дъската, няколко стъпки на чирака насам-нататък и пак отново:

— Брей, верицата им поганска! Тяхната мама!

Казваха го с най-различни гласове — от свирепи до примирено-тъжни. Само българин, а може би и сърбин успява да придаде тъй много оттенъци на една къса псувня. Само българи, а може би и сърби знаят каква утеха е псувнята.