Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Между Русия и България все още лежеше недоосвободена Влахия, Молдова; все още не бе сигурно дали в пазарлъка между европейските владетели Европа ще позволи на царя да задържи под покровителство дунавските княжества; още бе упорито оспорвана свободата на сърбите — трета година не стихваха боевете в Белградско, Кладовско и Шумадия. Можеше ли Русия, въвлечена в тъй много битки, настръхнала пред заплахата на Наполеон, да се натовари и с борба за българското освобождение?

Иван Замбин три години бе отказвал да го разбере, докато един ден му стана до болка ясно, че цялото негово измислено пратеничество, настойчивите му ходатайства пред цар, князе и генерали са безпочвени, смешно ранни. Това бе Иван Замбин от Враца — подранила птица. И както се случва с птиците, взели измамния топъл вятър за пролет и долетели на север, преди да си е отишла зимата, както се случва да ги скове мраз и паднат вкочанени под дърветата, така Иван Замбин бе вледенен от мраза на твърде ранното време.

Напразна беше жертвата му, напразни — страданията: една птица не прави пролет.

А дали съвсем напразно? Та малко ли хора в Петербург (от офицери и сановници до състуденти на Иля Василич) узнаха за първи път от Замбин, че на юг от Дунава живеят българите. Малко ли хора научиха от Замбина, че неговият народ също изгаря от жажда за свобода, готов е да се бие за нея в редовете на руската войска при войните между Портата и царя.

Вярно е — една птица не прави пролет. Но винаги преди пролетта на север идат такива подранили, нетърпеливи птици; по тях хората разбират, че истинската пролет не е далеко. Ще рече — не остава съвсем без полза безполезната смърт на една подранила птица.

Иван Замбин разсъждаваше тъжно върху това в стаичката си — ранна птица, която очаква своя край. Защото вкочанените ѝ криле едва ли щяха да я отнесат обратно.

Болестта не беше от вчера; започна още във Влашко, след като Замбин престоя цяла нощ в Дунава — за да натовари на каиците всички бежанци. Беше го тресло седмица; гореше в огън, а нямаше къде да легне и отболедува. Тогаз с Атанас тичаха насам-нататък, дано уредят бежанците за през зимата. Иван едва се държеше на нозе, та вечер другарят му го слушаше със страх как хрипти и стене, свит на пода в някой хан. Един букурещки лечител (Атанас го докара, без да пита приятеля си) отсече: „Пламнали са дробовете му. Трябва му много топло.“ Но Замбин не поиска да чуе, цял ден се суетеше около преселниците и само от време на време спираше, за да успокои ударите на сърцето в ушите си. То блъскаше глухо, задъхано, силеше се да надвие треската.

„Не мога да умра сега я — увещаваше себе си Иван, — когато пътят ми вече е открит, когато всички чакат моята помощ, плодовете от пратеничеството ми.“

И наистина за Русия Замбин потегли уж здрав. При все че усещаше небивала слабост, а гърдите му като да отесняха след болестта, беше я надмогнал.

После дойде кашлицата и взе да не му дава мира тъкмо когато Атанас се гласеше за обратния път; тя продължаваше и до днес. Лечители му казваха, че трябва да се махне, северът бил смърт за охтичавите.

Охтичав!… Първия път, когато чу тази дума, изстина: нима е пипнал охтика!

Че как не. Една нощ във водата и две руски зими споменаваше той нехайно пред лечителите, а защо подминаваше трите години глад, своите доброволни страдания, насилното си затворничество в спарена стаичка, стотиците дни без въздух и покой, стотиците нощи без сън?

Бе се надявал, че безрадостната му съдба на чужбина ще докаже пред русите жертвоготовността на отвъддунавските славяни. Но неговото страдание не бе подправено — истинско страдание беше то. А три години страдалчески живот бяха подровили здравето на пратеника, превърнаха го в състарен, изпит, охтичав.

Седеше той дълго, загледан през немитото прозорче; опитваше да се радва — тъй дълбоко бе мечтал за днешния ден: днес ще застане пред генерал Горича с пълномощие от българите, вече законно и редно ще заговори от тяхно име.

Но радостта не идеше. Прекалено жадно беше си я представял, та я изживя отнапред в мечтите си. Дори снощи, когато му донесоха дебелото писмо, запечатано на десет места с червен восък (бе пътувало само пет месеца от Влашко до Петербург), не посмя да се обади на Иля. Знаеше, че съседът веднага ще потърси върху лицето му радостта, с която следва да завърши едно тригодишно очакване. Знаеше също, че Иля не ще я открие и така ще разбере колко зле е неговият приятел.

Сега трябваше да излезе. Почувствува почти страх — от два месеца не бе подал глава. Повече лежеше, тъй поне му се струваше, че задържа за по-дълго живота в болните си гърди. С напрежение, което го изнури отнапред, Иван надяна сюртука си — оръфани ръкави, избелял гръб, протрити по основата поли. Не бе му дало сърце да си купи нов с парите, събирани от букурещката българска община.