Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тъкмо нощ и ден трая пътят им. Втората ги свари около Румели фанар, чудновато селище.

Селото от петдесетина къщи приличаше на малка крепост с кирпичен дувар. Никаква стража не стоеше при стената — от много време враг не бе стигал дотук: тъпия нос, с който Европа завършва при устието на Босфора.

Бедните, наполовина парясани къщи на селището биха изглеждали необясними върху тази изтвърдяла, препечена земя, ако посред тях не стърчеше кула — фенерът. На плоския ѝ покрив всяка нощ гореше огън; яркочервено петно в мастиления мрак над черните води указваше на корабите входа към Пролива.

Полека около фенера бяха израснали жалки къщички — за стражата. Тук властта отпращаше неугодни или без покровител еничари. Преди седем-осем години Селим хан се вслуша в съвета на покойния Юсуф ага и заточи в Румели фанар оногова, който бунтуваше Стамбул срещу новия ред: Кабакчиоглу.

Миналата пролет ямашкият вожд бе излязъл из Румели фанар, за да се разправи със Селим и новия му ред. Оттогава селището стана свещено място за всеки оджаклия или ямак — бе запален огънят на победилия бунт. Цял месец Кабакчиоглу не се прибра от Стамбул дома си, съдеше и присъждаше, отнемаше и раздаваше санове. Шепата жители на селото не вярваха, че ще видят вече съседа си, той беше най-големият човек в столицата.

Но Кабакчиоглу не забрави какво дължи на своята показна скромност. Той набързо осъди Селимовите съветници, заточи по-дребните велможи от низама, изпоназначи аги, молли и долни сплетници, успели да спечелят благоволението му, и една заран, сподирен от малка свита, се упъти към Румели фанар.

Двадесетината жители на селото недоумяваха — завръщаше се, за да заживее, както преди метежа, самият главатар на метежа. Недоумяваха двете жени и двете тъщи на Кабакчиоглу, навикнали с мисълта, че техният повелител ги е зарязал. Десетината дечурлига на вожда по ризка, босокраки и мърляви, се мотаеха пред конете на свитата — вдигна се шум до бога. А Кабакчиоглу, все в същите дрехи на редови еничар, се обърна просто към свитата си:

— Вие си вървете! Не е нужно никой да ме пази. Стамбул и Империята знаят какво ми дължат.

Вярно, че знаеха. Ако не Стамбул и Империята, то сигурно — поставениците на победителя. Те усещаха, че Кабакчиоглу присъствува невидим при всяка тяхна стъпка и следи с хиляди очи живота на столицата. Всеки миг, в който опасният вожд би решил, че е престъпена волята му, щеше да се озове под Топкапу начело на нов метеж. Затуй се стараеха да задържат неговото благоволение чрез вярност и покорство.

Невинаги успяваха. През тази година Кабакчиоглу десетки пъти беше се явявал незван в Стамбул, бе сменял провинен везир или посичал заловен подпалвач. Макар от бедната си колиба в Румели фанар, Кабакчиоглу продължаваше да бъде висшата власт в столицата.

Чудна и неповторима работа е Османовата държава! Не току-тъй всякакви чужденци, поискат ли да залъжат с нещо своята скука, потеглят към земята на султана; там ще видиш такова, дето не си и сънувал. А през тази година имаше на какво да се чудиш, ако би надникнал зад порутените стени на Румели фанар.

Пред сиромашка къщичка от одая (която се наричаше харемлък) и преддверие — с оджак, котли, стомни, котки и дечурлига вътре — направо на стъпалата седеше вождът. Обикновено по риза и бели гащи — жегата в Румели фанар е нетърпима, понеже върху чакълестата му земя не никне ни дърво. Лицето на Кабакчиоглу биваше винаги едно и също: надменно-строго, непроницаемо.

Прав като ученик пред босите стъпала на вожда стърчеше понякога първият везир от Съвета на султановото стреме, понякога еничарският ага и дори шейх-ул ислямът. Май само султанът не бе стоял пред стълбите на Кабакчиоглувата къща през тая година, но затуй пък твърде често му изпращаше за приветствие или съвет свои приближени. Та поредният велможа се препичаше, нетърпимо, не смееше да мръдне под погледа на строгите очи, пелтечеше молби, извинения, обяснения. А Кабакчиоглу отговаряше едносрично, прекъсваше напътствията си, за да нареди нещо на жените и тъщите, да заръча едно кафе за госта.

И кафето пиеха така. Вождът — седнал по бели гащи на стъпалата; велможата — прав и напечен до несвяст. А всеки път по обратния път към столицата поредният сановник благодареше богу: бе отсрочил уволнението или гибелта си, беше се отървал от опасен съперник или изпросил по-висок сан.

Същите тия велможи за изтеклата година се наядоха до гуша от всевластието на Кабакчиоглу. Унизени, вечно заплашени, те не смееха да допуснат дори помисъл за гибелта му — ако на тълпата бъде отнет вождът, току-виж, спуснала се в метеж, по-страшен и от миналогодишния.