Отблизо се чуваше как отвъд говорят. Съветваха се.
— Отваряй! — ревна. — Мюфтията иска да посъветва Мустафа!
— Ами!… — измърмориха в отговор.
— Обади се и ти бе, пезевенк! — забравил, че се обръща към духовния глава, стръска го като коте Байрактар.
— Аз… аз съм де… Вярно, ще съветвам Мустафа хан… Пуснете ме! — изпелтечи мюфтията.
Мерджан ага полека открехна вратцата, колкото да се промъкне през нея един човек. Байрактар със замах напъха през отвора шейх-ул исляма, а тя веднага се приклопи. В суматохата оня бе изпратен без поръчение.
— Кажи на сополивия — викна, прилепен о вратцата Байрактар, — кажи му да се маха по дяволите! Нека подпише ферман, че се маха, така кажи!
Лек шум отвъд, бързи стъпки. Войникът се облегна о зида с лице към другите войници. Те не знаеха, че сега с всяка своя част той е при Селима, сякаш би могъл да го опази през страшните мигове, които течеха. „Аллах милостиви, бди над султана ни! — молеше се отчаяно. — Спаси най-достойния от Османовия дом, не позволявай да го сполети зло в часа, когато тържеството му е близко!“
Войскарите таеха дъх, дано отгатнат по шумовете отвъд съдбата на Селим хан.
Дали вече?… Стъпки идеха към вратата. За миг тя се разтвори, няколко чифта ръце изхвърлиха из нея тъмен вързоп и хлопна отново.
Вързопът плесна пред чизмите на Байрактар. Беше духовният глава. Проснат по корем, мюфтията се преструваше на примрял. Но Байрактар не се помнеше: грабна оня за фереджето и го изправи.
— Каква я свърши, а? — викна му в лицето.
— О-ле-ле! — отчетливо произнесе мюфтията; не успяваше да докара и жален глас към жалните си думи. — Боже всемогъщи… и всесилни…
— Другиму продавай тия! Говори!
— Не посягай! — противно изписка духовникът. — Не посягай на шейх-ул исляма! Смъртен грях…
— Аз мога ли?… — внезапно хладно прозвуча войнишкият глас, та мюфтията, досега болезнено замижал, се ококори.
— Мустафа хан ме изгони — заговори бързо той. — Накара да ме изхвърлят, „Ти си ортак на разбойници, рече, ти продаваш султана си. Да очистите Топкапу, рече, докато не съм започнал!…“ Той рече, не аз!
Сви се между яките длани на Байрактар, жалък до смях.
Байрактар изтърва шейх-ул исляма и пак заудря вратцата. Онзи се олюля, ама не падна — калдъръм е това. Шепнеше високо молитви, а войскарите го гледаха като ястреби — врабец. Личеше си, че слабо ги плашат смъртните грехове.
— Отваряй! — крещеше Байрактар през вратцата, докато тя пак се пооткрехна. Този път мюфтията се напъха, без да го блъскат. — Докарай работата докрай, иначе не ми се мяркай, чу ли!
Чакаха.
Чакаше изтръпнал Мустафа Байрактар и с ужас пресмяташе колко време трябва за едно убийство — твърде малко време. Чувствуваше, че не може да бави повече решението си. И все пак… а това е Вратата на блаженствата, свещен праг за всеки мюсюлманин!
„Дан… дан… дан… дан!…“ — силни, тъпи удари. Те изкараха Байрактар из вцепенението му.
Румелийците вече разбиваха Вратата на блаженствата. Размирието само помогна на своя вожд, само взе онова решение, което не бе по силите на войника.
Работа за няколко мига. Издънена, вратата поддаде: „Т-р-р-ах!“ — срина се тя под напора на цяла Румелия.
И в султанските покои нахълта най-сетне — най-сетне, след три десетилетия боеве! — размирието.
Повлечен от неговия разлив — защото собствените му нозе изведнъж омекнаха, — Байрактар прекрачи Блажения праг. Разливът потапяше хладния, засенчен двор, всяка педя калдъръм, цветните лехи; изкачваше се към покоя на халифа.
— Търсете султан Селим! — неистово викаше Байрактар. — Румелийци, войници на новия ред, не оставяйте султана ни на палачите! Намерете Селим хан!
Никой не го слушаше.
За някакви къси седмици размирието се подчини на Мустафа Байрактар, за да достигне по-леко целта си: разправа над Стамбул, над Топкапу! Сега вече Байрактар му беше излишен — размирна Румелия празнуваше своята победа, а празникът поминава и без водач.
Като обсебени вършееха румелийците светото място.
„Тъпчем калдъръма, по който са отпечатани само султански стъпки; газим лехи, към които не е посягал дори садразамът; къртим и трошим, крещим и псуваме! Ние — тук!“
Кой знае колко време изтече, докато Байрактар съзна, че никой не го чува и не ще го чуе. Огледа се безпомощно. Срещна едни само очи. На Гяур Имам. Едничко Гяур Имам не бе пиян от радост и мъст. Прекалено много бе понесъл и прекалено много загубил (дори своя бог), за да бъде все още способен на радост. Нищо не би могло да го възмезди — не и това, че той е тук.
Читать дальше