Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И изведнъж, като по знак, от Тракия се дръпнаха всички кърджалии. Също както, усетят ли, че едър хищник дебне плячка, лисици и чакали се свират из драките и надничат — не смеят да развалят ловната му наслада, — тъй и тракийските главатари сториха път на жертвата, наречена за първенеца на размирието.

Ей затова Плесли Мехмед отмина Филибе, без да срещне кърджалии.

— На крак, на кра-а-к! — дойде провлечен вик откъм еничарските шатри. Изви се и замря всред тътена на даулите.

Пашата вдигаше стана си.

Човешкият мравуняк плъзна в сивата дрезгавина на утрото. Една подир друга се свлякоха шатрите и докато някои ги диплеха и товареха, други оседлаваха, впрягаха топовете и волските коли с джепане. Започна такава суетня, та ти се струваше, че не може да свърши, пък само след два часа (вече беше съвсем съмнало) походът се нареди на пътя. Тогава чак сеймените свлякоха последната шатра — пашовската, — доведоха черния жребец на Плесли Мехмед и (пред очите на хилядата еничари и стотина селяни, повлечени на ангария с похода) пашата яхна.

„Този ден ще е добър!“ — помисли Плесли Мехмед, усетил под себе си тръпките на отмореното животно, загледан в алената ива на изгрева над планината. И сякаш се гмурна в резливия утринен хлад. Има един час на разсъмване; през него ти се чини, че това, което предстои през деня — работа или път, — не може да не завърши със сполука. Плесли Мехмед беше уловил тъкмо този час.

Черният кон се кипреше, зората играеше по синьото атлазено седло, по златокованата юзда. Погледнат отстрани, Мехмед паша приличаше на някой бабаит от персийска приказка — дързък, безстрашен и непобедим.

„Мамицата му поганска! — слепи за целия блясък на пашата, псуваха наум стотината гяури. — Откъде се довлече да ни подкара на вълка в устата!“ Те стояха покрай пътя, чакаха да тръгне походът, та да се пришият към опашката му. Какво влизаше в работа на Стоян от Конаре например дали Плесли Мехмед ще получи по-висок чин заради победата си, или пък ще се провали?

Даулите затътнаха по-стройно; походът се напоточи по белия огрян път. Хиляди копита и стотици човешки нозе вдигаха прахоляка, остро скърцаха колелата на топовете. Плесли Мехмед беше вече близо до целта си.

Той се надяваше да я достигне към Белово — там, според слухове и съгледвачи, се подвизавал Кара Фейзи. Та преди пладне още походът влезе в Белово.

Войниците бяха нащрек; държеха конете на къса юзда. Като ги поглеждаше под око, за пашата не остана скрито, че май по-скоро са готови да се разпилеят при първия гърмеж, отколкото да се бият. Но войската премина през село, без да пукне пушка. Селяните бяха изчезнали; нямаше и разбойници. Плесли Мехмед вървеше през едно от безбройните мъртви села.

По пладне навлязоха в клисурата. Сеймените обадиха, че по пътя личали следи от много копита — само преди часове оттук се е изнизала голяма дружина.

— Внимавайте накъде ще свърнат следите! — нареди пашата, а сърцето му се сви: как щеше да гони безлик враг? Не е бой като бой — да виждаш срещу кои и колко хора си. Опипом, съвсем опипом трябваше да се сблъска с Фейзиевите катили. Ако го дочакаха да ги нападне той.

Слънцето припичаше тясното задушно дъно на прохода, а Плесли Мехмед се потеше със студена пот. Зловеща му се струваше тишината, враждебна — буковата гора. Всеки миг чакаше да чуе свирка и върху хилядата му еничари ди се стовари дружината на Кара Фейзи.

Но нищо такова не се случи, а Мехмед паша вече чувствуваше, че ще започне да крещи той, за да прекъсне най-после нетърпимата тишина, да промени с нещо бездиханното напрежение на хилядите подире му.

Наместо него се обади сейменбашията; беше спрял встрани.

— Оттук отбиват следите, твоя светлост!

Върволицата се огъна и спря. Спря с лице към някакъв горски път, из който поемаха дирите на врага, и Мехмед паша. То пък един път! Тясна, стръмна, та чак на стъпала горска пътека, свряна в дъното на изровен от пороите улей. На места букаците се сплитаха над нея и тя се провираше като ходник в слънчевозелената им сянка. Другаде драките бяха тъй гъсти, че почти я пресичаха, а сетне отново се разширяваше върху полегатите, изхлъзгани плочи.

„Такава ли му била сметката! — рече си пашата. — Тук да влека топовете, а? Каруца как ли бих закрепил из тази урва, та топ!“

А знаеше, че трябва. Кому ще разправя, че не можело да се настигнат хаирсъзите, защото забили на майната си? Кой ще му повярва?

— Бисмиллах! — проговори на себе си. — Ще ги гоним.