Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сякаш на младия Пазвантоглу наистина му беше мръднало. През размирието всекиму се щеше да се отърве от имота си, та да крие само сухо злато, а Осман купуваше и купуваше: „Бие го парата — викаха си видинлии, — чуди се къде да дене дядовото и бащиното си имане. Пък и смахнат може да е. Нали майка му, казват, все книги четяла.“

И на друго биха се зачудили изворчани, ако да знаеха: още същата вечер Пазвантоглу наистина написа махзар до Портата, занесе го във видинската еничарска къшла — там го подписаха десетина най-първи аги. И всеки път през следните дни, когато откупуваше ново село, нов чифлик, ставаше все то: Пазвантоглу молеше султана да опрости раята му от данъци и ангария.

Фатма хатун недоумяваше какво стои зад неочакваната привързаност на сина ѝ към чифликчийството. Ако Осман речеше от днес, та докрай да не изброи алтъните си, да не прегледа бащините си вересии, имаше що да яде и пилее.

— Какво е станало днес в града? — попита го една вечер, когато седнаха двама на трапеза. — Голяма глъчка имало, каза гавазинът.

— Прочетох на мегдана махзар от видинските първенци до Портата. Това е всичко. Петък е днес, исках да чуе повече народ от селата.

— А какъв е този махзар?

— Молим Дивана да купува от селяните добитък по цените на пазара, не на хазната.

— Мислите си, че Диванът ще ви чуе? Парата с куршум гонят!

— Нищо не мислим. Само раята трябва да знае, че Пазвантоглу и хората му се борят за правата ѝ.

— И друг път съм ти викала: много е лъгана раята, всичките ти тънки хитрости не ще уловят място, докато наистина не ѝ олекне поне с грош.

— Да, с очите си видях, че си права. Ще трябва наистина на раята да олекне поне с по грош на къща, ако искам да минава думата ми пред нея.

— Ами ако Портата не склони?

— Щом не склони, ще платя данъка на Видинско аз.

— Та това са хиляди грошове на вятъра!

— Не на вятъра, майко. Ще ми се върнат стократно. Пък и не казах, че ще излязат от моята кесия. Ще ги взема от разбунтуваните еничари в Белград. Вчера проводиха човек да ме молят за помощ срещу Портата.

— А те откъде ще съберат толкова пари?

— Вече ги събират от раята на Кладово и Пожаревац. От занаятлиите. Грабят наред, затова са и побуяли, нали за да грабят.

— Ще рече, от раята за раята… Такава ли ти е сметката?

— Че лоша ли е? Всеки главатар на размирници ще трябва да си плати, за да има зад гърба си Видинската крепост и Пазвантоглу. Мене ми трябва две-трийсет села в санджака да живеят по-хубаво от всички села в държавата. За да чуят другите, че се живее само при Пазвантоглу. А това може да бъде само за сметка на съседната рая, не е чак толкова дълбок джобът ми.

В гласа на сина ѝ имаше онова самодоволство, което най-много плашеше Фатма хатун: как човек с ума си ще повярва, че е безгрешен, че нещата послушно ще следват замисъла му?

— Не ти ли се струва, че има твърде много „ако“ в цялата тази хитра постройка? Все пак на този свят бива воля и вън от твоята.

— Сигурно. Може и нищо да не излезе. Но аз трябва да мисля и работя тъй, като че ли не може да не излезе. Ако някъде съм сбъркал, остава един изход…

„Да се убие! Навярно това ще каже… Не, господи, не! Запази ми поне Осман!“ — помисли отчаяно Фатма.

— Какъв изход? — прошепна тя.

— Да започна всичко отново. С други средства. А може би и със същите.

Пак беше го взела за Омер. Кога най-сетне щеше да навикне, че син ѝ има съвсем друг аршин за света?

— Вземи си баклава — покани го; отщя ѝ се повече да говори за работите му.

Синът пресегне, задъвка, а си личеше, че умът му е другаде.

„Та за него е безразлично какво яде, нему и яденето не се услажда! Навярно е страшно да живееш така, само с една мисъл, сляп и глух за всичко извън нея…“

И сега, когато Осман облизваше пръстите си, по които се стичаше гъстият, сладък до прималяване сок, на лицето му нямаше наслада, а напрежение.

— Ти знаеш ли, майко, как човек трябва да поиска вдовица? — рече той внезапно.

— За какво ти е вдовица?

— Как за какво, за жена.

Фатма помълча, докато се освести. Сетне се засмя със закачлива, разбираща усмивка. „Напусто го мисля толкова погълнат от работа — рече си. — Виж ти какво имал наум Осман!“

— Коя е тя? — попита.

— Юмихан хатун, вдовицата на Ахмед ага.

— На този ли, който умря на война? Ами че тя не е по-млада от мене, Осман! Да беше се вредил за някоя от дъщерите ѝ. Богати са.

— Не съм се вредил и туйто. Добре е, че са вече омъжени, та оттук нататък няма какво да се къса от имота на Юмихан.