Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Бавно, съвсем полека хората вдигнаха очи, заразглеждаха чудноватия сайбия; нали човек не среща всеки ден смахнати. А защо да е смахнат? Май че — само хитър; искаше да изкара скритите изворчани, та да прибира повече десятък и даждия. „На нас ли! — мислеха с упорита злоба двайсетината. — За вчерашни ли ни взимаш?“

— Сполайти, ага! — обади се пак нефелният. — Каквото свършиш, за душата ти ще е. И право рече; никой не бяга от доброто си. Щом наистина в Извор заживеем добре, не само от Балкана ще слязат нашенци; от целия край народ ще се струпа в наше село.

„Трябва да си сляп, та да вземеш раята за загубена — разсъждаваше Осман. — Купува те и продава.“

— Дайте да направим махзара — каза на глас. — Разгеле, имам дивит и книга.

Е, с това вече сбърка!

„Носил си дивит и книга, а? Ще рече, отдавна си намислил да изкопчиш писмо от нас, а един дявол знае какво ще туриш вътре — кой го чете? Пък ние палец ще ударим, сами ще се наврем между тоягите, така ли?… Не на нас, не на нас!“ — примигваха двайсет чифта очи срещу му, а същият старец издума:

— Ние не се жалим от хазната, ага, жив да си! Щом на султана е потрябвало нова хазна, знае си работата султанът. Ще плащаме, къде ще вървим? Затуй е тя, раята, за да плаща.

„Къде ще вървите, триста шейтани! — не можеше да се окопити Пазвантоглу, който от една дума бе спечелил целия оджак във Видин и Белград. — Ще уловите драките, щом се зададе побирчия! Затова и не ви е еня дали ще ви опростят; и без махзар ще я наредите!“

— Добре — рече, все едно че не се сеща, дето го правят на маймуна. — Махзара ще напишат видинските първенци. А вие си гледайте работата и знайте, че цялото ви добро иде от Осман Пазвантоглу.

Изви коня, подвикна на дружината си. Докато гавазите се стягаха, двайсетината от Извор продължаваха да си стоят търпеливо.

Пазвантоглу бе ходил на поход, беше стоял очи в очи с всякакви душмани — яки, въоръжени до зъби или ехидно-сладки, изучени на бойно изкуство или лудо дръзки. Но чак днес, когато обърна гръб на двайсет души изпосталели селяни, почувствува какво е вражда. Студенееше по плещите и тила му.

Малката дружина се закри зад дувари и буренясали покриви. Едва тогаз хората се разшаваха, насядаха под сенките. Полека към тях се запрокрадваха други, вече не старци — млади и здрави мъже. На мегдана сега имаше три пъти повече хора, искаха да научат за какво са идвали турци в Извор.

— Каква беше тая? — попита един.

— Хич мога ли ти каза? — Същият старец вече не изглеждаше нефелен. — Осемдесет години живея, а такова не съм видял.

— Разтури се светът! — Това рече пък друг старец. — Нищо не разбирам. Идва ти на крак сайбия, сам се натиска да ти стори добро…

— Добро! — Полича си, че уж нефелният е зъл за трима. — Плюл съм аз на тяхното добро! Турил си е нещо наум песият му син и иска с наши ръце да бръкне в жаравата, това е!

— Е, харно де — прекъсна го примирително младият. — Ами че той зло може да стори и без да те пита. Друга ще да е работата. Името си обади ли тоя?

— Пазванджийският син бил, рече. На Пазвантоглу, дето по-лани го затри пашата.

— Така кажи! Тогава всичко е ясно.

— Ами!

— Не се ли сещате каква е тя? Омер нали го убиха заради доброто на Видинско. Щял бил, викаха по онова време, така да нагласи, та нашият край да няма никакво вземане-даване със султана. Тъй чувах.

— Зелен си ти, момче, нас питай за какво са пребили някой ага. Една им е на тях грижата: кой ще прибира данъка. Това ще да е бил грехът и на Пазвантоглу.

— Е, че какво ти викам аз? Пак не ще е бил като другите. Кого от тия обирници са затрили, загдето крадял султанов данък? Не ми разправяй ти, нали походвам до Видин — всички във Видин говорят за Пазвантоглу. Бамбашка е тяхната.

— Ще я видим, не бой се. От тук на там ще сме рая на този Осман.

— Дума да няма — обади се пак уж нефелният, — хитър е поганецът му. Ама и ние не сме пасли трева. Ще чакаме, ще видим…

Никой не отговори, съгласиха се, изглежда. Малко ли бяха изтърпели, та да се ловят на дума? До вечерта хората от Извор забравиха, че отзаран е идвал някакъв ага и им е обещавал майка и баща. Отдавна нищо вън от хляба и кръвта не важеше за раята.

Изворчани не знаеха, пък и не им беше работа да знаят, че след три дни Пазвантоглу наистина откупи Извор, че след седмица стана господар на големия, запуснат чифлик в Гърци и на един по-малък във Врачовица, който граничеше със самия Тимок. Отделно Осман Пазвантоглу купи четири къщи в самата крепост и половината дюкяни по Голямата чаршия.