Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Два дни по-късно се раздели с Добри. И малкият не щеше повече да остане в Конаре, нищо не го задържаше тук. Добри не бе свикнал да говори много с братята си — чужди му бяха и думите, и грижите им. Една заран каза просто на Първан: „И аз ще се стягам, бате.“ Първан си знаеше, че не бива да разпитва. „Навярно в манастир ще отиде Добри — реши по-старият. — Само за манастир е такъв като него, нефелен, пък писмен.“

Прегърнаха се, и двамата бързаха да се свърши по-скоро. Не си продумаха, както що е ред при раздяла, че ще се потърсят, че ще си пратят хабер. Различни пътища поемаха, а в едно еднакви: и от двата човек мъчно се връщаше назад.

Малкият беше потеглил, когато Първан го изгледа още веднъж. Добри притвори тихо вратника (всичко вършеше така — да не напомни за себе си), полека заслиза уличката, сетне сви към гробището. Някои отпосле казваха, че докъм пладне бил все там, седнал край неравнените гробове. Беше се прощавал с рода си.

Най-накрая Първан се раздели със Стояна. Често си мислеше: уж едно с едно си не приличаха децата на Стано Мухтар, ама със Стамена и Добри човек можеше да си разбере от дума. Яма сякаш бе го делила от Стоян. Като добиче живееше брат му: от сеитба до копан, от копан до жътва, до вършитба. „Такова май не е имало в рода ни“ — викаше си по-старият. Та му олекна, кога дойде до сбогом със Стоян.

— Тръгваш ли? — продума Стоян, щом видя, че брат му се гласи.

— Тръгвам. А ти защо оставаш? Ще сееш, та да има какво да палят; ще си пазиш нивите, та да има кого да колят, а?

Стоян го изгледа дълго, сякаш искаше да придаде нарочна тежест на думите си:

— Все някой трябва да остане, бате. Едни измряха, други си поеха пътя. Аз пък ще остана. Да се не затрие Конаре.

Не изпроводи брата си. Навярно пак му беше наум, че нещо не чака, че трябва нещо да свърши.

Първан не улови към Филибе, а къде Изгрев. „Сполайти — беше рекъл преди седмица на Стамена, — сполайти, че ми развързваш ръцете.“ Сега помисли пък: не само Стамена, и Стоян ги развърза. Нали даде дума да се не затрие Конаре, Становият род.

В същия ден, в който конарци се прибраха, пристигнаха и видинските еничари.

Дълги дни Фатма хатун бе се ослушвала. И дочака. Макар този, дето се върна от Влахия начело на видинските оджаклии, твърде малко да приличаше на нейния син. Да, сега Осман бе наистина негласният вожд на еничарите в калето, Фатма го долавяше по почитта, която снишаваше грубите мъжки гласове в селямлъка, по новата увереност у Осман.

Всичко това бе странно за Фатма, която цял живот беше преливала у сина си своята жажда за светско познание, опасните си стремежи към обнова, омраза към остарелия, скован, неспособен за живот османски род. Опита се да го укори заради съюза му с най-прогнилата от всички части на скърцащия турски чарк — еничарството. Син ѝ я изгледа студено, със сянка от непреболяла болка.

— Зная, че си права. Но не всеки избира жребия си, други избират за нас: времето, случаят. Селим хан проигра всяка надежда за обновление с детинската си игра на новости. Срещу тези сакати новости сега са настръхнали всички — аргати и селяни, еничари, дервиши. Те са многото, с тях е силата. Остава ми да заложа на тях, нали?

— А не ти ли минава през ум, че ако всички биха мислили като тебе, светът би тъпкал на място от сътворението си?

— Навярно — съгласи се той. Фатма изричаше неговите някогашни мисли. — Но аз не искам да запиша името си в историята, майко. Предоставям това на Селим хан. Искам само да успея. А успява онзи, който върви с времето си. Сърди се нему, не съм го направил аз.

Да успея!… Цялата воля на сина ѝ бе насочена в тази цел. През селямлъка му напоследък се претакаха какви не хора, спореха, уговаряха. Връх на всичките тия неясни кроежи бе назначението на Осман за откупчик на новите данъци в санджака.

Както всеки умен човек, Фатма се боеше от смешното, а син ѝ ставаше смешен: Осман Пазвантоглу бе наддавал наред с пропаднали аги за разни данъци! Но и този път той посрещна студено укора ѝ:

— Само като откупчик ще мога да обиколя незабелязано санджака, да се свържа с разни хора, да опозная края си. Не виждаш ли, че по петите ми дебнат копоите на Изет Ахмед паша? (Този бе новият мутафъзин на крепостта.)

И веднага данъкът се стори на Фатма не тъй смешен — зад него, както зад всяка стъпка на Пазвантоглу, прозираше някакъв замисъл.

Осман се навдигаше почти по тъмно през тези летни утрини; Фатма го чуваше как дълго се плиска и пръхти през студените струи на чешмата в градината. Когато отново се изкачваше на чардака, зачервен, с мокри мустаци и кичури, на майката се чинеше, че син ѝ още не е станал мъж: момчешки бодро бе лицето му, момчешки нетърпеливи — бързите му стъпки.