Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Седмица-две не минаха от юруша на Синапа, и в Конаре започнаха да се вдигат къщя. По-ниски, по-прихлупени отпреди — като че хората нарочно зидаха жалки къщи срещу уроки. Но знайно е, че турският зулум е по-лош от всякакви уроки, та конарци бяха прави: само това, върху което свестен човек не би се и изплюл, само то е за раята, оттам нагоре всичко ти носи беля.

От Становата рода един Стоян с момчето си се залови да оправя тяхната колиба, другите така се и помайваха в двора на Маринчови.

Първан още не беше се съвзел. Не е лесно, откакто си станал човек, да си бил все чергарин, а после, кога речеш да заседнеш, да се видиш чер вдовец с четири деца. Но идваше на себе си Първан — бавно и тежко зрееше нещо у него.

Почти месец мина, откак си дойдоха конярите, а оцелялата Станова рода се размайваше, сякаш без глава. То така си и беше — като че смъртта на стария разкъса близостта помежду им, та всеки се гласеше да поеме свой, отделен път. Стамена първа поде приказка за това, което я мъчеше от седмици.

— Решихме — каза, а̀ко да беше решила сама. — Няма за кога да протакаме. Вдругиден ще се вдигнем на Филибе.

— Вдругиден не е пазар.

— Не на пазар. Завинаги. Ще се преселим.

Първан не повярва на ушите си: от всинца им Стаменини най-много залягаха, най-много бяха натрупали и нямаше човек в Конаре, който да им не завиди.

— Ти как? Премисли ли хубаво?

— Премислих. Няма вече живот в Конаре. Утре пак може да дойдат хаирсъзи. Ако не Синаповите — други. Не ще отмине току-тъй размирието, бате. Видя се. Кой е този, дето ще го спре?

— Кой? — повтори замислено братът. — Все ще се намери кой.

— Много са.

— Та ние да не сме малко? Ако всички, що се крият из землянки или вардят двора и плевнята си, зарежат и те селата, па уловят Балкана, вече няма да е размирие — война ще бъде!

— Война. (Като всяка жена, и Стамена не можеше да слуша тази дума.) А децата ни? А хляб за децата?

— Това е то, децата ни… Децата да не бяха, лесно… Ами, викам си аз, ако върви все тъй, какво ще остане от децата, за децата ни? Гробища!

— Ние затуй, бате, ще вървим на Филибе. В града е друго, не ще ударят градовете. Ще оцелеем.

— А във Филибе да не са те калесали? Чифчии хора сме, какъв хляб за нас в града?

— Където за толкова, там и за нас. Ще се намери. Златни ръце има Марин. Ще поминем, така е дошло.

„Санким, права е — рече си Първан. — Децата си гледа да отърве сестра ми. А хорските, всичките деца, всички ние какво ѝ важим? Всеки гледа себе си, затова ни е такъв халът.“

— Като си намислила, върви! — отсече. — Не бера за вас грижа, опечени хора сте с Марин.

„Сега бате си дума — помисли Стамена: «Тяхната лесна! Не щат и да знаят каква мъка е по хората.»“ Досрамя я пред брат и че е жива и яка, че добър мъж има, а размирието не отнесе ни едно от трите ѝ деца.

— Чуй какво, бате — каза неочаквано за себе си, — аз премислих: ще взема на Филибе и твоите. Сам няма да се оправиш с тях, още не са отрасли.

Мъжът почувствува как нещо кораво започва да се топи у него. Беше си викал, че е останал самичък, че всички са сами, изтървани в злия, размирен свят, и никой не ще да знае какво търпи ближният му. Пък Стамена, дето във всичко знаеше сметка и мяра, изведнъж бе готова да се натовари с чуждо тегло.

— Сполайти — проговори дрезгаво Първан, а сестра му си рече, че не го помни такъв странен. — Сполайти, дето поемаш челядта ми, та ми развързваш ръцете. Няма да ти останат борчлии сиротинките.

Беше чакала той да каже: „Няма да ти остана борчлия!“ Защо не помена себе си Първан? Дали и той вече бе намислил своето?

— Ти накъде, бате? — попита го. — Нели ще ни спохождаш? Без хабер ли ще си от нас?

— Знаеш — не отвърна направо, — когато си идехме насам, видях в Русчук как посякоха едного хайдутина. Дружината им обрала султановата хазна… Та тогава помислих: „Да нямах челяд, щях и аз да надробя на Селим хан такава попара!“ Знаял ли съм, че след седмица време ще бъда без челяд, без къща?

Погледна Стамена в очи и каза късо:

— Само този път ми остана, сестро. Гората.

Първан ги изпроводи надолу, до Марица чак. Помогна им да преминат брода, отгледа ги. Чудновата дружина бяха: седем дечурлига, всяко натоварено като муле. Подире им — Марин, от неговия товар по-тежък нямаше. А пред всички вървеше Стамена: задянала грамадна цедилка, с две бохчи на ръце, тя крачеше все тъй пъргаво, като да не усещаше ни тежест, ни грижа.

„Ей затуй — спомни си Първан — тате най-много обичаше Стамена: няма товар, дето ще я превие и умори.“