Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Идат, скрийте се, идат! — Стоян повече усети, отколкото видя, че тъмната сянка се е промъкнала много насам.

Под ореха стана тихо. Двата пъти по двайсетина мъже вече бяха плъзнали нагоре. Накрай село останаха малко повече от шейсетина. Те налягаха покрай плетове и дувари, прилепиха се о къщята. Стоян чуваше как блъска сърцето му и не сваляше очи от дола. Вече ги виждаше съвсем ясно — отпреде идеха конните, не говореха и те, станали целите слух. Точеха се във върволица.

Изведнъж малко отвъд бахчата, между плетовете, изстъпи някой конарец. „Мигар тате?“ — помисли Стоян и едва се сдържа да не извика: „Назад! Крий се от тия кучета!“ Но беше късно. Човекът излезе из крайпътната сянка и сега стоеше прав посред светлината на месеца. Стано Мухтар. Сигурно стотина разкрача го деляха от дружината на Мехмед Синап, ама тя не го виждаше, тук улицата изкачваше, преди да слезе стръмно, та криеше стария.

Първите конници възлязоха на височкото, между тях и Стано оставаха десет аршина. Главатарят, който вървеше напред, сякаш се стъписа — не чакаше да срещне някого. А Стано не му даде да се опомни:

— Мерхаба, Мехмед Синап! — каза високо, като че нямаше нищо необичайно в среднощната им среща.

— Мерхаба! — смутено процеди чобанинът, но веднага се окопити. — Що щеш нощем из къра?

— Какъв ти кър, в селото съм си, Мехмед Синап. А ти що дириш в чуждо село с тия хора посред нощ?

— Не съм дошъл да се разправям с тебе, Стано Мухтар! Друга работа ме носи. Отстъпи от пътя ни, казвам ти с добро! Тая нощ щем си оправи сметките с Конаре! Нека видим вярно ли е, че блажите и в петък — нали днес е петък. Затъ, думат, на вас из ръкавите ви течало.

Синапът беше се привели от седлото. Ръката си държеше върху дългия нож, а очите му и страхливо, и дръзко се взираха в стария.

— Искали сте да си оправите сметката с Конаре, тъй ли?

У Стано се пробуди българинът, който е минавал с оръжие през Стамбул, обиколил света подир походите и видял по-страшно от някакъв гладен чобанин.

— Ами ако излезе крива тази сметка? Ако не се върнете от туй Конаре, където на хората течало из ръкавите? Хайде! — заговори тежко, заповедно. — Поприказвахме бабини деветини, срещнахме се в очи. Едно ще ти кажа и ме послушай: махайте се! Обирайте си крушите, докато не ви се е стеснило! Срам нямате ли бе! Как ще се куртулиса селянинът от хаирсъзи, щом сами селяните удариха на хаирсъзлък? Отвеки се знаем, една гора сечем, на едни пасища си…

— Млък, гяурско псе! — внезапно пискливо, но някак неуверено кресна Синапът. — На правоверен акъл ще даваш, а? Твоето е наше, туй знаеш ли го? Цялото ви село е на мюсюлманите, хлябът ви, жените ви! Кого пъдиш от Конаре, гяурин мръсен? Господарите си!

И като се изправи на стремена, Синап изрева:

— Юру-у-уш!

Тогава иззад плетищата изгърмяха десетина пушки. Някои помаци изохкаха, през цялата дружина премина страх. Мехмед Синап остана невредим — нали беше тъмно, повече нахалост отидоха куршумите. И веднага, за да даде смелост на подплашените помаци, главатарят смуши коня, застигна Стано Мухтар, който бе успял да се спусне двайсетина крачки по сокачето, и го съсече с един само удар.

Конниците последваха Синапа в безреден ход. След тях се юрнаха пешаците. Уличката се изпълни с пияни от алчност гладници. Конарци гърмяха вече съвсем безразборно, стъписани от смъртта на Мухтара. Помаците отговаряха с рядка стрелба и повече се облягаха на ножовете си. Из бахчата на Маринчо се измесиха защитници и нападатели, вдигна се патърдия до бога, вече никой не разбираше кой е свой и кой — враг.

През това време конниците на Синапа препускаха към мегдана. Чу се тъп екот: помаците разбиваха врати, къртеха черчевета. Тогава мъжете, събрани за бой в горния край, се запрехвърляха през зидове и комшулуци, отляха се към къщята си. Всеки бързаше да заварди своята порта. Из всяка улица, във всеки двор се блъскаха, удряха, пъшкаха и псуваха по три-четирима мъже.

Все още не се слушаше писък, затова глъчката беше глуха. Но след малко в нея се вмеси плач на жени — пронизителен вик, който сякаш раздра цялата настръхнала, пълна с ужас тъмнина. След малко тя отскочи нависоко, вече не тежеше върху селото: вдясно от мегдана лумна зарево. Палеха.

Вечерта бяха спрели в Татар Пазарджик, в кервансарая до реката. Ако питаха Първан, никога не би се съгласил да нощува в града, когато Конаре е вече на десетина часа път. Ама нали бяха дружина, трябваше да не се дели.