Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Често, през годините на голямата суша, планинците бяха ругали през зъби равнината — все смятаха, че там не е глад, пък и бяха прави: това, на което долу викат недоимък, за онези горе беше цвете.

Нали из планината не сновяха хаирсъзи, защото си знаеха, че няма какво да грабнат, помаците не се криеха в гората, седяха си дома. И побирчиите на новата хазна ги свариха. Как да е, взеха на босия опинците — наизнесоха сетния бакър от някои колиби, подкараха по сто-двеста овце от село — това им беше цялата печалба. Но планинците отгледаха наистина сетното си имане. Че не стигна това, ами след седмица ги извика филибешкият кадия: кметовете от планината да турели подпис, че ще издължат недобора на полските села, защото от тях хазната нищо не взела, изпокрили се до човек.

Къде ще вървиш? — Удариха палец помашките кметове, но ако някой из полето би чул какво си говореха на връщане от кадилъка, щеше да се стресне. Не се пишеше добро на равнината.

Тъкмо затуй (защото не знаеше докъде е причерняло на планинците, нито пък докъде гладът може да докара човека), Стано не се изплаши, когато му съобщиха, че помаците повилнели.

Като се върнали от Филибе по селата си планинските мухтари, започнала страшна олелия. „Да пишем писмо на султана — викали, — да покажем къде са горските сборища на кричимци, на конарци и явровци!“

Тъй викали едни! Други казвали да си траят, пък да уловят гората; нека и тях потърсят султановите побирчии. Тогава настъпило Синапчето.

„Никакво бягане — рекло, — никакво тършуване из горите, да сме намерели горските землянки на поленците и ги обадим на кадията. Разбра се тя колко ни мисли добро султанът, няма защо султанови помагачи да ставаме. Нази си ще гледаме, и толкоз!

В равнината, викате, селяните ядели дебел комат. Какво остава, ще рече? — Остава да се свлечем в равното и да претръскаме тези села. Ще натоварим мулетата с жито и — хайде дома! Пък комуто сме потрябвали, нека дойде да си го вземе или да ни пита защо сме грабили. Ние ще му отвърнем!“

Събрал Мехмед Синап двайсетина хлапетии от едно село, сетне пообиколил с тях из другите, а колкото по-гладни и настървени били хората в някое, толкова повече тръгвали подире му. Той все викал, че трябва да ударят филибешките села с по-голяма сила, та отведнъж да стреснат селяните. Преди два дни, вече с две-триста души, слязъл Синап в Перущица.

Влязъл той в село към пладне. Хората, що водел, били сякаш от кол и въже — дрипави, изпосталели, очите им лъщели като на гладни вълци. Повечето били само с ножове и брадви — откъде у помака пари за оръжие? Ама имало и двайсетина с пушки, навярно крадени.

Мехмед Синап докарал сбирщината си досред село, а мирните хора не се изплашили много. Дори наизлезли от портите, защото мнозина познавали този и онзи от дружината, комшии били, от какво ще те е страх? А Синап, както си седял на мулето, извикал им да изнесат с добро кой каквото има, защото повече тъй не можели — едни да ядат и преядат, а други да мрат отглади.

Докато видиш, хората се дръпнали по къщята, къде да изнесат, къде да попритулят, а Синаповите мъжаги не ги дочакали да излязат наново, тръгнали и те подире им. Ха в тази къща пропищели жените, ха в онзи двор припукал пищов — вдигнала се гюрултия. Започнало такова, дето се вика пладнешки обир: помаците извличали не само зърно, ами и черги, дрехи, вълна, бакър. Домъкнали всичко насред село и го натоварили на катърите, връзвали бохчи и сами се товарели като катъри.

Перущица я отървало това, че помаците още не били изпечени обирници. Разпилели се те нагоре-надолу, залисали се покрай циганките, други уловили да тършуват съвсем изтънко, да бият по-заможните селяни за пари, а в това време най-гладните се счепкали на мегдана за плячка, та и Синапът не смогнал да ги разтърве. Как да е, привечер дружината се измъкнала из Перущица. Като водела натоварени катъри. През целия зулум убили само трима души; тия, които мълчали, за да си изкажат парите.

Старият коняр не се сепна много: от Кара Фейзи и Кара Халил бяха се отървали, та Мехмед Синап, овчаринът на помаците ли щеше да ги подплаши? И друго си викаше Стано Мухтар; не може без край да се бяга! Кога да е, ще трябва да се опрат конарци. Да покажат на хаирсъзите, че Конаре не е село без псета. И на сгода идваше зулумът на Синап, защото помакът не беше силен главатар и може да не стигнеше до бой. А селяните, като се престрашат един път, ще си усетят силата.

На стария се чинеше, че вече не един и двама конарци мислят като него. Ей на, Стоян, вторият му син, не даваше да се издума повече за бягане; изчисти старото си шишане, а зад вратата държеше два ножа, снадени на дълги пръти. „Само да дойдат пак — викаше, — този път не шаввам от дома!“