Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Хайдутинът мина покрай конарци, а на Първан стана страшно: мигар с такова лице отива човек на смърт? Пет пари не даваше този Георги, дъвчеше си сливите и плюеше костилките им, сякаш нарочно, надалече.

Стигнаха до камъка — във всеки град има такъв, — където посичат. Без да каже дума или погледне наоколо, хайдутинът коленичи. Един от джелатите втъкна три пръста в устата му, за да държи главата да не клима; друг изтегли тежък, широк нож, стисна го между колене, докато усуче ръкави и плюе на длани, сетне замахна с все сила, ножът изсвистя в утринния въздух и главата на Георги отхвръкна на три разкрача. През вече безглавото тяло мина тръпка, от пресечения врат рукна кръв като из шадраван, а джелатинът огледа доволно сборището — на това се вика замах!

Тогава Първан се сети за Мануш войвода и за това, че ако речеш да живееш без господари, такова сърце ти трябва, като на Георги от Червен.

Само два дни след като конарци забиха навътре в Подунавето, по моста от сглобени каици се зададе голяма дружина. Три бюлюка, все еничари. Стъпиха на моста привечер, та слънцето ги огряваше полегато: отдалече се виждаше как блестят ножовете и пищовите им, кованите дизгини на конете.

Този път стражата рипна на нозе, без да се почеше дори. Обърна се назад, силно изсвири. Из храсталака на високия бряг изскочиха двамина, и те с войнишки дрехи. Заотупваха се, досега бяха се излежавали.

— Търчете да обадите на аяна, че идва голяма дружина! Само еничари. Ама бързайте, че няма вас да чакат!

Двоицата духнаха да ги няма.

Около час мина докато цялата дружина излезе на отсамния бряг. Еничарите, които първи стъпиха в Турско, слязоха от конете, насядаха. Явно беше, че чакат другарите си — не се деляха. Стража и не погледнаха. Така си е в държавата на султана: този, дето е по-слаб от тебе, все едно че го не виждаш. А стражът на моста беше сам човек.

Най-после той събра сърце, нали трябваше да ги задържи, докато дойде аянов човек.

— Агалар — рече, — добре сте дошли!

Някои, насядали по-близо, само се поизвърнаха, но не отговориха.

— Агалар — още по-боязливо рече стражът, — кой ви е главният?

— Всички сме главни, кьопоолу! — озъби се един с белег на бузата.

— Щом всички сте били главни, на всички ще обадя: русчушкият аянин, Тръстениклиоглу Исмаил ага, ще дойде да ви посрещне, има нещо да ви казва. Та да ви помоля да го дочакате, затуй питах.

Макар Тръстениклиоглу Исмаил ага да не бе заел още мястото си в историята, вече мнозина знаеха името му. Спомена ли го стражът, мъжете се размърдаха; един се метна на кон и юрна назад по моста, сякаш бързаше да обади някому какво е научил. След още малко го видяха да се връща, отпуснал поводите, и да говори нещо на друг един еничар. Когато стъпиха на брега, стражът разгледа и този, другия. Около трийсетгодишен мъж беше, еничарски ага, личеше по знаците му; сух и дребен на ръст, с пшеничена коса и мустаци, сивоок.

„На керкенез мяза, същи керкенез“ — помисли си стражът, зазяпан в изопнатото, остро лице.

Сивоокият ага не слезе от коня, само спря, а насядалите по брега мъже се навдигнаха и го заобиколиха.

— Това пък какво ли ще е?

— По-добре хич и да не чакаме.

— Да не са ни скроили някой кюляф, а?… — долови пазачът отделни думи всред гюрултията.

Този, който приличаше на керкенез, поклати рязко глава: „Няма страшно, ще се оправим, майката му на Тръстениклията!“

Не бяха се помаяли и половин час на брега, откъм Русчук се чу тропот и високо горе, на хълма, осветени от залеза, застанаха петдесетина конници. Почакаха малко, сякаш се надяваха ония отдолу да се качат при тях, ама като не стана, заспускаха се те. Най-напред яхаше млад, мургав хубавец, много издокаран. Снежно се белееше диплената му чалма, гъсто извезана със сърма беше цялата му салтамарка, а под нея се подаваха дълги, обшити, пискюллии ръкави, сцепени от лакътя надолу, та да откриват другите — тесните и бели ръкави на свилена риза.

Тръстениклията.

Аянът застана на двайсетина разкрача от еничарската сбирщина пред моста, а веднага зад господаря си се подреди свитата му — все охранени, загладени мъжаги с нови дрехи и изчесани коне.

— Добре сте дошли в Русчук, агалар! — с достойнство каза аянът. — От Молдовата ли идете?

— Добре сте заварили! От Молдовата — едновременно се обадиха неколцина.

— Бити се върнахме този път от поход.

От тук на там Тръстениклията заговори плавно и бързо, сякаш повтаряше за стотен път добре заучени думи.