Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Дунава прекосиха по нарочно сглобения мост от каици, откъдето ден и нощ течеше аскерът. Конярите почакаха, докато мостът поостане празен, все не им се щеше да застигнат еничари.

По моста Първан мярна, че два-трима от мъжете се прекръстиха, та закрачи още по-юнашки, макар да усещаше чудна празнина под лъжичката. Дъските скърцаха и се полюляваха под тежестта на малката дружина, някои бяха разместени, дори трябваше да прескачаш немалки пролуки. Водата плискаше тихо между каиците, бялозелена, сякаш бездънна. На отсрещния бряг вече се виждаше заспалата на припек стража — само в султановата държава можеш да видиш от един поглед толкова нередни работи.

Когато скочиха на българския бряг и не смееха да повярват, че се е свършило теглото им — само мълчаливо се тупаха по изпосталелите гърбове и се стрелкаха със засмени очи, — стражата се надигна, ама не съвсем, колкото за лице.

— Вие пък откъде, гяури?

— От Оджак, ага. Не ни взеха с каравелите, че тясно беше, та ударихме пеши.

— Ти, какво, за ахмак ли ме взимаш? Или си търсиш белята, а? Пеши от Оджак! Друго?

— Вярвай бога, ага, преди три месеца сме тръгнали. Не виждаш ли ни хала? Ако не вярваш, да ти разкажа какво сме видели в Оджак.

„А, това ми е останало работа“ — помисли си турчинът. Беше се припекъл и не му се слушаха никакви приказки.

— Карай си из пътя! — рече. — Други да ти берат гайлето от кой чифлик си избягал и какво си дирил във Влашко. А пък туй с Оджак другиму не разправяй, че може и да не се случи човек като мене.

В Русчук влязоха по ранина, утрото блестеше в джамовете на богатските къщи. Подранили рибари, нарамили серкмета и весла, слизаха към брега, мяркаха се селяни от близките села — беше петък и идеха на пазар с кошници яйца или делва отвара.

Странниците излязоха на мегдана пред конака — голям конак със стари дървета и желязна ограда. Изведнъж Добри бута Първана: „Глей го пък тоя!“

Насреща им идеше възстар, брадат човек с дълга черна дреха и смешно шапче. Носеше запален фенер, макар слънцето вече да се показваше над чинарите пред конака; остави го наземи и се облегна о дувара.

— Защо ти е фенерът, байно? — попита Първан.

— Заповед има — късо отговори непознатият.

По говора му все пак пролича, че не е ни българин ни турчин. Грък, негли.

— Че то заповедта е за ноще: всеки, дето върви по тъмно, да носи фенер, та да го вижда отдалече стражата и го разпознае.

— Знам си аз. Един път по светло вече отивах в хаврата без фенер, че ме хванаха агите, че ми съдраха кожата от бой. Оттогаз в хаврата все с фенер ходя. Тъмно — светло, аз — с фенер.

„А, такава била тя — помисли Първан. — Евреин е.“

Както си стояха на мегдана, забелязаха, че той вече не е пуст. Бяха дотърчали някакви турци-фукари, гемиджии навярно, балъкчии. И те, щом стигнаха мегдана, спряха, като да чакаха нещо. Тъкмо Първан щеше да подвикне на дружината си да тръгват, откъм чаршията се чу глъч, идеха много хора. След миг само из широката улица се изсипа тълпа — повече турска. Тя се проточи покрай дуварите, а из нея изстъпиха пет-шестима пазванти и вързан човек.

Първан беше обиколил много градове в султановата земя, та знаеше: тъй става, когато ще бесят или посичат някого.

Този, когото водеха с вързани отпред ръце, беше млад мъж, едър и плещест. Както всеки, преседял в тъмница, присвиваше очи на слънцето. Облечен беше прилично, в селски дрехи. Най-личеше ризата му — нова, бяла риза, сякаш я е облякъл сега. На гърдите му висеше окачен надпис върху мръсна мукава. На турски.

— Какво пише? — Първан попита Добрито, без да маха поглед от човека.

— Георги пише — отвърна малкият, бял като чиния. — Георги от Червен. И нещо за хазната. Другите думи не чета.

— Хазната обрал — намеси се евреинът, а̀ко че не го питаха. — Хайдути обрали хазната, кога отивала за Осман пазар. Сетне турците уловили само двамина. Пари не намерили. Единият умрял от боя, а тогова сега ще заколят.

Георги от Червен крачеше вече през мегдана. Бавно, спокойно, все едно че наоколо няма жива душа. Първан го видя отблизо — дъвчеше този Георги. В една от вързаните си изкъсо ръце стискаше нещо, а с другата си взимаше и ядеше.

— Виждаш — обади се пак евреинът, — сухи сливи яде. Насам като го водеха, минаха през пазара, аз там ги застигнах. Тогаз хайдутът се спря и каза на един пазвантин: „Кога някого ще колят, има закон да му дадат каквото си избере. Купете ми сега, казва, сухи сливи, да си засладя. Ама да ги платите, да ги не грабнете току-тъй от човека!“ — казва. И пазвантинът купи. Няма що, обичай, закон.