Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Е, хубаво — продума най-после Вели. Говореше и с мъка, и с някаква като че чак днес осъзната сила: — Хубаво: аз ти стоя на пътя!

Цели няколко мига бе съвсем тихо. Какво ли премисляше главатарят? Дали не се стъписа — нали разказвачът беше едничкият му свой човек?

— Сторете мегдан! — извика неочаквано, сякаш преборил себе си. Не към Вели, а на другите. — Отстъпете! — И вече към беглеца: — Изкарай ножа!

Кръгът порасте без шум, като че ли шаваха не хора, а се оттичаше тъмна вода. На празното място останаха двамата. Дебнаха се късо, нетърпеливо, сетне се вчепкаха.

Чудно, Вели, който все се опираше на главатаря, бе го послушал като аджамия. Да беше чул ума си, нямаше да мръдне: нека онзи го убие, ако му дава сърце, нека видеха хората, че главатарят вдига ръка на безоръжен човек. Но Фейзията искаше да го повали в бой, не да го убие, а да го надвие. И скитникът се подчини на волята му.

Послушно изкара ножа, послушно пристъпи и задебна. Макар да си знаеше, че това ще му е краят.

Той дойде бързо: камата на Фейзи проряза износената аба, хлъзна се леко по реброто и потъна до дръжката. Изтръгна я със сила.

Вели цял омекна и се свлече с обърната към огъня глава. Очите му не потрепваха от светлината.

Не погледна към хората си главатарят, тъй сигурен беше, че са с него. Но ги усети: разшаваха се, отпуснаха се, отдъхнаха. Закрачи нагоре по хълма, далеко от виделото. Мъжете се отместваха напреде му и чак към края някой проговори:

— Ще останеш ли с нас?

Спря, обърна се към дружината:

— Ще остана. Всички ще останем. Ей го и него, дето беше намислил да си върви, и той остана.

Тази нощ сънят не идваше. Фейзи не мислеше, а виждаше…

Пазар джамия в Брезник и някакъв одърпан скитник със засмени очи: „Това джамия ли му викат? Да видиш ти Султан Селим джамия!…“ — първите думи, които някой отправяше към отритнатото помаче, откакто бе изменило на рода си.

Бекярските одаи при джамията и Вели, който си иде от хана, а под клашника носи кърпа пилаф: „Яж! Дорде им разказвах, поотпуснаха се. Налапах колкото можах, че и за тебе артиса…“ — Вели го хранеше с веселите си приказки.

Първата пусия по Струма: лежат двама с Вели, момчето трепери и стиска зъби, а Вели го раздумва: „Тая знаеш ли я, за тримата ахмаци?…“

Дни, нощи, години… Той с Вели, двамата с Вели, заедно с Вели… Вели, който го научи да стреля и краде, да разбира човека и да убива човек, да се радва на хубавото ядене и лудата езда. Би ли станал най-големият главатар в Тракия, ако не беше Вели?

Стана най-големият главатар в Тракия. А Вели му пречеше да стане повече. Затуй умря. Но с него си отиде нещо, което нямаше да се върне.

Откакто подписаха в Свищов мира с немците и започна примирието с Русия, султан Селим вече рядко идеше на Диван. Това не учуди никого: от много време турските султани отбягваха държавните дела. Ще рече, за година-две мина меракът и на младия падишах да управлява.

Но велможите се лъжеха: Селим хан не идеше в Дивана, за да не губи време. Работеше. Виждаше се краят на войната. Въпреки победите, въпреки че малко би им струвала и нова, още по-голяма победа, русите сами бързаха за мир. Наближаваше времето, когато Селим III щеше да се залови да оправя държавата си. Затова работеше тъй много.

Прехвърляше на нова сметка стотиците писма, изпратени от онези, които му бяха обадили истината за империята — вече забравени писма на забравени хора. Четеше доклади на чужди учени и оръжейни майстори: как да бъде подредена войската, какво оръжие да изработва терсането, какви началници трябва да има една нова войска, какво трябва да учат и знаят тези началници. То заемаше всичките мисли на Селим хан през есента на хилядо седемстотин деветдесет и първата година.

Днес султанът хапна набързо, пестеше всеки миг. Бе наредил да извикат Челеби Мехмед — везира, служил при петима султани, човека, който бе имал смелост да му пропъхва в харема своите дълги послания. Старият велможа бе държан настрана от държавните работи, защото всички познаваха омразата му към еничарството. Понасяха го в Дивана, понеже като никой друг знаеше военния ред на русите — два пъти е бил в руски плен и тъкмо поради това бе стигнал до мисълта, че еничарите не могат да бъдат равни противници на редовната и обучена руска войска. Тъкмо затова бе говорил тук и там (повече тайно, отколкото явно) срещу непригодния военен ред на империята, но еничарите имаха уши не само във всеки конак, ами дори и във всеки харем, та Челеби Мехмед успя да спечели само непримирими врагове.