Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но докато седяха омърлушени, главатарят мислеше рязко: „Така! Един път за всякога трябва да си видим сметките. Няма да позволя никому да мъти акъла на хората ми. И добре стана, че започна той, инак щяха да мислят, че му имам зъб, че му завиждам.“

А какво беше, щом не завист? Не искаше ли Фейзи от много време да докара разказвача дотам, та онзи да му се озъби; да каже нещо такова, за което няма прошка във Фейзиевата дружина. Случайно ли, щом имаше да се довърши ранен керванджия, той нареждаше да го стори тъкмо Вели? Знаеше дьонмето, че разказвачът е от тези, които не обират или убиват, ако не са гладни.

Дребен хаирсъзин си оставаше Вели, та му бе чуждо честолюбието на неговия стар приятел; смешна му се струваше цялата задъхана, непрестанна гонитба на някаква цел. И не само си го мислеше, ами го и показваше. С приказките си. В тях все по-често се явяваха едни големци, загубили ума си по злато и власт: катили, що продават майка и баща срещу сполука… Всичките тези нови приказки завършваха с жестоко наказание за големеца — наказание не от султана, а от хората.

Да — трябваше да признае главатарят, той завиждаше на Вели. Дружината вървеше на смърт подир дьонмето, не можеше да помине без страшното му име, без майсторството му в разбойнишкия занаят. Но свършеше ли золумът, седнеше ли тя около огъня, вече бе дружина на Вели. Слушаше, смееше се на всяка негова дума, водеше се по акъла му. Докато го имаше Вели, Фейзията усещаше, че дружината е с две глави.

Да, беше завист…

Но не само завист. Някаква стара сметка между двамата, глуха, дълбока борба: Вели сякаш непрестанно убеждаваше мъжете, че вън от зулума има друг един свят — простия човешки живот. А всички те са прогонени завинаги из него.

Защо го вършеше? Не ли, за да отмъсти на Фейзията, загдето му ограби вечерите по ханища и кервансараи, дребните скитнишки радости, без които Вели не беше Вели?

„Криво си е направил хесапа — заключи мислено главатарят. — Тая дружина е моя и ще я водя само аз!“

Продължаваше да лежи в тревите и да лови всеки шум. Само отблизо се виждаше, че устните му са бели — беше ги стиснал; усещаше как изстиват.

Мълчаха и мъжете, подплашени от последните му думи: „Карайте я без главатар!“ Около Вели се оголи широк, празен кръг; бяха се дръпнали от него като от чумав. А беглецът седеше кръстато, почесваше ходилата си и сам не знаеше дали все още го е яд на опаките заповеди на главатаря, или е доволен, дето се размина без грабеж и кръв тази вечер. Докривя му само загдето всички се оттеглиха. Мигар до един ще вземат страната на Фейзи?

Рече да ги подмами и приближи. Позасмя се на себе си — плахо, молещо, жалко — и подзе, пак като на себе си:

— Тя, моята, стана като оня, дето се изтърчал по терлици на снега… В Йени-шехир съм я чувал, там я разказваше един дервиш… Някакъв мъж седял на топло край оджака и отведнъж…

— Отведнъж!…

Дьонмето рипна и на три разкрача дойде до огъня.

Вели вдигна очи — напреде му стоеше Кара Фейзи, тънък, висок, изопнат като тетива. Познаваше го: така би изглеждал главатарят преди бой или убийство. Вели сам не усети как бавно се изправя и застава, без воля и сила, под тежестта на тия нечовешки зелени очи.

— Ти какво? — изрече едва.

— Каза одеве нещо, недочух.

— За оня ли, дето се изтърчал по терлици?

Как напусто се стараеше да придаде на гласа си привичната му лекота!

— Тоя, дето се изтърчал, го виждам аз, няма какво! Друго нещо като да каза.

Да, явно беше… Искаше да го принуди да повтори. Или да се отрече от думите си пред дружината, да се огъне, както всякога, между железните пръсти, още веднъж сам да стъпче себе си, да се остави да го води занапред жестоката ръка на главатаря.

„Стига! — рече си Вели. — Стига! Тъй и тъй някога не ще се размине. Не забравя, гяурската му вяра, не прощава. Карай, както е дошло!“

— Казах — въздъхна той дълбоко и пресрещна зелените очи на смъртта си, — казах и повтарям: „Стига все аз съм разплаквал хорските майки!“

— Стига! — изсъска онзи насреща му. — Лесно ти стигало на тебе! Твоята нали никой не е разплаквал, защо да ти не стига? А моята не съм запомнил сита. Братя съм имал, сам не зная колко, нямам сега брат. Измрели са, гладни са измрели! Там да си рекъл: стига! Кой е тоя, що ще ме спре, ще се изправи на пътя ми? Ти ли, карагьозин с карагьозин!

Съвсем се сбърка дружината — за първи път го чуваше да споменава майка и братя, да вини някого за смъртта на своите. Самият дявол да бе изскочил из джендема, по-малко щеше да ги стресне. Стихнаха край стихналия огън, а жарта едва огряваше само двамина — главатаря и скитника. Стояха, сякаш се измерват, преди да се счепкат.