Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Разбира се. — Султанът го каза не съвсем убедено. (Дали почваше да се съобразява с промяната в нещата?) — Сбогом, господин графе. Поздравете краля на Франция и му пожелайте от мое име да понесе с достойнство изпитанията.

Чужденецът пое уморено навън. На вратата двама капуджии го уловиха за колана и преведоха през трите врати на Топкапу.

Пред Високата порта чакаше карета. Не се качи. „Ще се прибера на кон“ — каза и се метна върху жребеца на пажа си.

Искаше му се да поязди за последен път из стръмните, мръсни улички на Стария град. Години наред бе се оплаквал от неблагодарната си служба, от това, че в Константинопол нямало забавления за един изтънчен западняк. Сега изведнъж тези улички, чаршии и пазари му станаха скъпи. Защото из тях не крачеха санкюлоти, не кънтяха песни на разбунен народ.

Аристократът смътно чувствуваше, че се връща, за да изплати дълга, стара сметка.

Селим хан остана в арз-одаята, докато свещите започнаха да гаснат една подир друга всред причудливи струпеи восък. Преди да секне, всяка издигаше висок червен пламък; той трепереше — все по-кървав и по-димен — и на края угасваше в къси изблици — сякаш последните тръпки на умиращ.

Султанът седеше, вперил очи в светлинките: „Как страшна е всяка смърт — мислеше си, — дори на свещта! А ето, излиза, че започва да бере душа нещо голямо: един вековен ред. Колко ли пък страшна ще бъде тази смърт? Защо, защо е това? Нима няма общ език между един владетел и поданиците му? Какво не им стига?

Идеите на Русо захранили революцията — каза посланикът. Аз чета Русо, аз го обичам. «Човекът е роден свободен!…» Но нали онези, които са сринали Бастилията, не са били затворници. Всеки от тях е вършил каквото ще — работил е, печелил е, хранил се е. Защо внезапно са решили, че им е нужна друга някаква, особена Свобода?“

Беше останала една последна свещ. Селим не повика капуджиите да поставят нови. Не щеше да вижда хора наоколо си. За първи път му мина през ум, че може би не всички са доволни, че може би всеки в Топкапу, в Стамбул, в империята има тъмни и скрити желания, щѐ му се някаква особена свобода.

Тихо излезе на чардака пред арз-одаята. Премина с бързи стъпки двора, все тъй прекоси и покоите си. Стигна кьошка, където преди час бе съзерцавал залеза над морето — неповторимата красота на своята столица.

Небето бе вече съвсем черно, с редки, примигващи звезди. Под него друга тъма. Земя, море, град. С други светлини — на човешките домове. Край всяка от тях живееха хора и всеки от тях се стремеше към нещо. А той, султанът, не знаеше какво е то. Криеха го, докато някой ден не напреше докрай и не ги изтласкаше на улицата.

Бунт, метеж, въстание, революция… Кое щеше да преживее или да не преживее — свален от ударите му — Селим хан III?

Вятърът свиреше в ушите и минаваше през ризата, нищо че бе лято, биеше челото и страните, играеше с гривата на коня. Вятърът сякаш те подемаше на големи, хладни криле и те носеше педя над земята. Толкова, колкото да усещаш гънките ѝ, а да не те тегли тя и забавя. Вече бе чул песни за себе си — черни песни редеше народът за черната му кръвнишка слава. Казваше се в тях, че не жалел никого, че грабел, убивал и намирал радост в това да граби и убива, никой не отгатна, че не в златото и кръвта е голямата, дивата му радост. А ето: в този вятър, в препускането, в безбрежната и безименна волност. Стихията на волността — най-великото, до което можа да се добере един робски син.

Тази нощ прехвърлиха Балкана. За първи път Кара Фейзи минаваше отвъд, в Подунавето. Силни аяни владееха там, държаха си казите с големи дружини и нямаха сметка друг да обира тяхната рая. Поиска той да се поразшета оттатък, за да покаже, че кърджалийският главатар е не по-малко от аянина. И повече може да е — защото ходи, където му хареса, а не тъпче около някакъв Ловеч или Севлиево да си варди къра.

Потръгна на Кара Фейзията отвъд. Като гръм от ясно небе падна дружината му върху ловечките села, до шушка изгори три-четири, награби се, сетне възви към Етрополския балкан и слезе в Златица.

Снощи видяха сметката на Златица. Без палеж размина този път — вече все по-често разминаваше без палеж. Хората бяха научили обичаите на Фейзията. Почит искаше: като паша да го посрещат, да развържат кесии, да отворят сами кошари и хамбари. Може и да не вземеше нищо — за какво е на кърджалията зърно или стадо? Но обичаше да вижда, че му се боят, че той им е господарят — не Селим хан или разни аяни.