Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Пристъпи към една маса, зарови разсеяно пръсти в хладните купчини. Усети как камъните драскат дланта му… Дотам се стигна: да разпродава остатъците от османското величие на сарафи и лихвари в Пера, за да събере пари за войската си…

Но какво е това? — Нещо прикова погледа му: голяма топка, носена от позлатени скоби, прободена с ос. Прекара ръка по гладката ѝ прашасала повърхност. Под праха се показаха рисунки — сини, жълти, кафени. Придърпа край от някаква хермелинова наметка, избърса цялото кълбо. То май трябва да беше Земята…

Забрави за всичко — ученикът Селим се захласна в невижданата чудесия. Върху една топка да събереш цялата земя! Потърси своята държава, османската. Позна я по трите морета и проливите помежду им; не беше съвсем неговата — по-голяма. Може би някой крал е подарил тази топка на дедите му, когато империята още не е била намаляла.

Стана му страшно: стори му се за миг, че вижда някой от внуците си надвесен над едно кълбо. И на онова кълбо намира съвсем малка държава, свита край Пролива в Анадола — на една престилка земя. „Не може да бъде — помисли, — невъзможно е! Та това е империята на Сюлейман Великолепни!“ „А защо не? — противоречеше си сам. — Преди нея тук е била империята на Александър Велики и Юстиниан Велики. По-могъщи от Сюлеймановата, по-стари. Сега ги няма. Нима когато някой от дедите ти е стоял над кълбото и драгоманинът му е показвал неговата земя (защото той самият не знаел да чете), му е минавало през ума, че днес ти, внукът, ще бъдеш султан на една орязана империя?“

Измъкна се набързо из хазната. Вън го чакаше свитата, припечена на слънце. Счини му се, че се връща от света на приказките, тъй жалко и бледо изглеждаше всичко навън.

— Хазнедар ефенди — рече, — опишете цялото ми съкровище. Златото и среброто изпратете да бъде насечено на пари. Камъните продайте. Също и тъканите. За всичко донесете в Дивана!

Тръгна си, но се досети.

— Едно голямо кълбо ще видите вътре: него оставете! Пренесете го в покоите ми!

Така пари бяха намерени. Поне за нов поход. Защото султанът съвсем не смяташе да преглътне Оджак. Преди всичко той сне Юсуф паша — великия везир, когото насмалко не убиха еничарите в София и Извор. Макар пашата да спечели не един бой с немците, а миналата година дори завзе Банат (за да го изтърве съвсем скоро), много сановници съветваха падишаха да се отървял от него — тъй щял да спечели войската, тя не обичала сераскера си.

Деня, преди да отпрати към Влахия новия садразам и сераскер, Селим му писа: „Какъв ще бъде изходът от тоя поход? Войниците, които държавата изпраща срещу врага, не са повече от сбирщина грабители, дето вършат по пътя всякакви безчинства и срамни действия. Това ли се нарича поход? Изчезнала е вярската ревност — мъчително е да го призная, но е истина. Хората, които са извършили завоеванията, навярно са били други. Но да забравим миналото. Решен съм да не прибера сабя в ножницата докато не отмъстим. Това, което сега ни трябва, е едно върховно напрежение. Нека оставим за други отдиха, сановете и почестите. Това, което искам, е разплата.

При възшествието си пожелах да застана сам начело на войската. Не ме оставиха да изпълня това — непристойно било, казаха ми. Ако погледнеш безгрижието, в което живеем, ще помислиш, че не сме във война. Да не забравяме, че ако се случи нещастие с империята, последиците няма да засегнат само моята личност. Злото ще бъде усетено от всички ви. Затова напрегнете всички сили! Недостойно е да бъдем опозорени от врага. Не бих могъл да застана пред света, без да се червя от срам.“

Думи, думи… Ако да имаха чаровната сила на заклинания, може би щяха да поведат към опит за победа разкапаната армия. Но дори Селим — колкото и отскоро да бе подал глава из затвора си, колкото и малко да знаеше за противоречивата истина на своето време, — дори Селим бе почнал да не вярва в силата на изящните, добре подредени или пламенни думи. Още по-малко вярваше в такава сила Хасан паша — новият сераскер. Той сгъна султановото писмо и го пусна в сандъка си. Споменът за бедите на Юсуф паша, изгнания сераскер, го съветваше да не излиза с войнолюбиви речи пред еничарите. Ако стигнеше здрав и читав до Влахия, пак беше нещо. А там вече каквото каже късметът му. На друго не се надяваше.

Дълги месеци нямаше новини от бойното поле. Враговете, изглежда, се дебнеха из равна Влахия и още не бяха се сблъскали. Диванът криеше, че почти всички кадии отговориха на султановите заповеди за нов набор с еднакви писма, сякаш ги бяха преписвали един от други: населението се е пръснало или е съвсем разорено и от казата могат да потеглят в поход сто и петдесет, двеста или триста души. Но султанът никога и не научи това. Не бивало да го тревожат преди пътуването му. Защото между многото си чудновато-смешни решения (от които съвсем малко преминаха в дела) Селим хан III бе взел още едно: да обходи сам държавата си.