Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Попе — тихо попита един чобанин, — много ли бой изяде?

— Много ами.

Да му се чудиш, шепа душа имаше този поп Стойко, ама под ноктите ли я криеше, къде ли — не беше минало много, откакто го пуснаха чаушите, а вече се разприказва. Съвзе се.

— Пази боже от бостанджийско биене немилостиво! Ама право вика чаушът, нали въжето отървах, берекет версин.

— Кажи де! Какво те питаха?

На чобаните се щеше да подразберат дали нещо не ги е наковладил.

— Ще кажа, малко да ми дойде душа…

Разшава се, изохка и притихна. Проговори след време:

— Заведоха ме при бостанджибаши, а той ме пита: „Кой продаде овцете?“ „Ислям ага ги продаде, викам, а ги купи хаджи Власи.“ Хаджи Власи дойде ли на себе си? — досети се.

— Не е. Дамлясал е още.

— Така по-добре. Иначе и него бой чака. Та молете се, братя, тая нощ агата да сънува хубав сън.

На чобаните стана съвестно, за права бога е изял боя старият човек. Знаеха те: нямаше вина поп Стойко, попарата надробиха други — касапбашията и Хаджи Власи. Те бяха изиграли хазната.

— Много си изпатил, попе — рече виновно единият. — Дано ти е за последно!

— Последно ще бъде, ако съберем някак пари или обадим на нашите да пратят. Само за пари е всичкото. Ако хлъзнем по стотина гроша на агите при Сербестзаде, може да ни измолят. А Сербестзаде ще ни пусне, щом му платим глобата — хиляда и петстотин гроша иска.

— Много са — замислено издума по-старият чобанин. Много. Нали затуй веднага не склоних. Дадеш ли ги без бой, ще рекат, че са ти потекли из ръкава, и ще поискат двойно. А така, като те побият ден-два, ще разберат: нямаш пари. Може и с по-малко да се отървеш.

— Право. Ама сега да не вземат пък нас да бъхтят? Чобанинът вече не мислеше за попа, а за своя гръб.

— Знам ли. Ще изтърпиш и ти, брате! Каквото и да е, минава. Ей мене: преди половин час душата ми се беше свършила, пък на̀, свестих се. Ако се измъкнем, съвсем ще забравим.

Тишина. Само от време на време изпъшкваше попът, а чорбаджията хленчеше в унеса си.

Вече към обяд чаушите влязоха отново и без да рекат дума, подхванаха под мишница едного арнаутина. Този, който викаше, че имал жена и искал да бяга при Кара Фейзи. Беглецът сякаш усети накъде отива тя, взе да крещи и да се тегли като вол, който карат на салхана. Още един трябваше да дойде, та му надвиха трима. Нейсе, извлякоха го някак си, а младият чауш пак се ухили на попа:

— Ще дойде и твоят ред, папас, само поп на кол още не съм виждал.

Като излязоха, в хапуса стана необичайно тихо. Дори хаджията, ако да бяха го сритали в суматохата, вече не стенеше. А на бегълците досущ се взе умът — притискаха се един о друг в тъмното, с широко облещени очи, залепнаха за зида, да можеше, в земята биха се сврели.

И изведнъж откъм двора се чу страшен, нечовешки вой. Беглецът продължаваше и продължаваше да крещи, сякаш болките удвояваха силата му. Дълго крещя така, а този вик проникваше до костите на запрените и смразяваше кръвта им. Поп Стойко дори го втресе, догади му се. Господи, как щеше да се изтърпи!

Привечер виковете постихнаха, арнаутинът беше прегракнал. Само го чуваха как жално вика майка си и плаче с глас. Това като че беше по-страшно и от крясъците, късаше ти сърцето. По едно време замлъкна — сякаш, да събере последна сила — и напопържа с пълен глас султана и аллаха. Сега вече нямаше как да го не промушат. Навярно това си търсеше. Когато те набият на кол, умирачката ти се струва благодат божия.

Наистина чуха се чаушите, сетне пак — беглецът: задавено хъркане, също като че колят добитък. И всичко утихна.

Поп Стойко си отдъхна. Опита да се обърне на друга страна. Откакто се замъчи арнаутинът, не бе помръднал, изтръпна целият. Затвори очи, за да тури ред в обърканите си мисли, зер утре пак трябваше да отговаря. А всичко беше станало на каша в главата му от мъки, от болка и страх.

Вчера май бостанджибаши бе наредил да им отсекат главите, отзаран поведоха Стойко да го бесят, а бостанджията вече два пъти викаше: „На кол, папас!“ Каква ли щеше да бъде смъртта му?

„Давай си сърце, попе! — мислеше си. — Един и два пъти ли са те подкарвали на смърт, а още си жив, тъй ли? Каквото е писано, то и ще стане. А туй, дето бой яде, нищо… Току-виж, отървал си пет-шестстотин гроша заради боя.

Ще ме пуснат, ами — утешаваше се, защото взе да му се приспива. — Ако ме не пуснат, пара не ще получат, защо им е да ме бесят? Ще рече, пазарлък е цялата работа, и боят, и попържните. Утрая ли, аз ще съм на кяр, ако ли не — пак аз. Ще се отърва на края. Само без мъки някак да можеше…“