Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Везирите го разубеждаваха с всички сили: не им се щеше падишахът да прозре нещата. Нали на дъното на всичко, което не бе за височайшите му очи, ще намери по някого от тях — от първите стълбове на държавата? Новият султан се оказа неумолим; правоверните трябвало да разберат — казваше той, — че имали владетел; че този владетел милеел за земята си и за доброто на всички мюсюлмани. Вече повече от три столетия простият народ не е виждал лицето на султаните си — чудно ли е тогаз, че не припознава никаква власт, че живее без ред и закон?

Нямаше как — велможите отстъпиха, пътуването на Селим хан бе назначено за края на юни. Само че никой не можеше да каже кои краища от обширната си земя ще обходи падишахът: в Сирия и Египет управляваха непокорни паши, същото беше в Епир, същото — в Шкодра, Белград вреше от еничарски метежи; в Софийско, Пазарджишко и Филибешко вилнееха кърджалии, отвъд Балкана се бяха закрепили няколко аяни и не пропускаха дори вестителите, изпращани от сераскера. Къде бе държавата, която искаше да обходи Селим хан?

Затова везирите разтакаха цялата работа, дано турят ред поне до Едирне — на един ден път от столицата, — макар и това да не беше лесно.

Тази вечер (когато поп Стойко от Котел лежеше пребит в карнобатския хапус и слушаше предсмъртните крясъци на беглеца-арнаутин) щеше да остане в спомена и на друг човек. На султана.

Пейкът дълго пристъпва от крак на крак пред Селимовите покои, защото привечер Селим хан не обичаше да го тревожат за нищо, седеше в кьошка над морето и се наслаждаваше на залеза. Най-сетне влезе. По студения блясък в очите на всесветлия разбра, че го е разсърдил. Почти шепнешком му повтори заръката на каймакам-паша: дошъл бил френският посланик.

Улисан в разправиите по похода и пътуването си, Селим бе забравил своя приятел — краля на Франция (два месеца вече нямаше вести от него). Хвърли сетен поглед върху сумрачния град, изпъстрен от безброй светлини.

— Ще бъда в арз-одаята — рече. — Нека доведат посланика!

Арз-одаята бе най-голямата в сарая. Тук султаните цели три века бяха приемали пратеници на чужди дворове и всякакви чужденци. Сега беше почти тъмна. Селим седна до едничкия ѝ прозорец и нареди да донесат свещи.

Френецът влезе почти веднага. Султанът забеляза, че нещо се е случило, нередно. Никога посланикът на Франция не би настоявал да го приемат в такова време, не би дошъл в такъв необичаен вид.

— Надявам се, че ми носите добри вести от височайшия ми приятел.

Въпреки умората на последните седмици Селим говореше безупречно чуждия език, запазваше безупречно онова спокойно величие, което бе възхитило французина още при първата им среща.

— Вече месеци нямам писмо от господаря ви, тези месеци бяха твърде тежки и за мене, та да отделя мисли за негово величество.

И защото чужденецът все още мълчеше, като да търсеше думи, търпеливо го подкани:

— Е?

— Страхувам се, че новините, които нося, едва ли ще зарадват ваше величество.

Посланикът се изрази твърде пряко, та това още по-ярко доказа на Селим, че нещо не е в ред, френецът владееше речта си, както арнаутски разбойник — ножа.

— Е? — повтори, без да ще, султанът.

— Ваше величество, във Франция има революция!

Тежките, описвани от същия този посланик мигли на Селим хан скриха погледа му; искаше да спечели време, за да претегли новината.

— Извинете, за мен все пак е чужд езикът ви. Революция, казвате… Никога не съм отличил докрай оттенъка на многото думи, които имате за… за неспокойното поведение на поданиците към властта: бунт, метеж, размирица, въстание, революция… В нашия език няма и половината думи за този род прояви. Макар в империята ми, за жалост, самите тези прояви да са широко разпространени. Впрочем какво точно се е случило в държавата на височайшия ми приятел?

Посланикът с труд сдържа раздразнението си. Той се беше втурнал тук със зле напудрена перука, за да съобщи едно огромно събитие. А султанът се правеше, че не го разбира. Дали само се правеше? „Боже, аз вече гледам всекиго като враг, наистина страшно остарях за няколко часа“ — помисли, защото си спомни какво му беше съобщил вестителят: самият крал на Франция задал същия въпрос: „Значи, бунт?“ „Не — трябвало да обясняват и нему, краля, чиято власт потъваше под нозете му — не бунт, а революция.“

— Моля да бъда простен, ваше величество — започна с насилено търпение, а то звучеше като подигравка; търпението, с което се обръщат към не особено схватлив ученик. — За да съм по-ясен, бих употребил примери.