Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И поп Стойко заспа кротко. Само сегиз-тогиз, кога се обърнеше насън, тихичко изохкваше.

След пет дни пуснаха попа. Няколко от арнаутите бяха набити на кол до този ден, а ония, които останаха, седяха ни живи ни мъртви. Не хапваха, повън не ходеха, клечаха си до зида. Навремени подсмъркваше по някой или въздишаше отдън душа.

Циганите пуснаха преди попа, по двайсетина им удариха, с това се откопчиха, макар да вдигнаха врява като за петстотин тояги. Такава е циганската работа, ти го биеш, а той благославя ръчицата ти, моли се за здравето на майка ти и татко ти и за късмета на децата ти, докато не ти даде сърце да го биеш повече. Затуй се отървават леко циганите.

Виж, на българите от карнобатските села и по стотина може да им се падна. Потъркаляха се след туй ден-два в хапуса, да им се съберат кокалите, и си поеха за село. Ама тъй, както се стори на попа, пак нямаха хабер да платят данък. По̀ му се вярваше да уловят гората, дошъл им бе умът.

Попа пуснаха да си върви в Котел и да донесе хилядо и петстотин гроша, да откупи себе си и Хаджи Власи. По-долу не се спазари със Сербестзаде, а̀ко да изтрая целия бой. Отделно трябваше да донесе на агите по сто гроша, загдето уж го били измолили от бостанджибаши.

„Много пари, ей, много! — тюхкаше се поп Стойко, като прашеше към Котел. — Още колко борч трябва да сторя, та да се спася! Такава е нашата, накъдето и да мръднеш, каквото и да захванеш, все повече затъваш, няма оправия. Нейсе, поп Стойко, що са дни, напред са.“

Котел вече се провиждаше зад чуки и дървета. Наближи съвсем, вече и хора се мяркаха край реката. Един от тях заряза бостана, който наливаше, изкачи се на пътя:

— Бре, ти ли си, дядо попе? Мигар си жив, а? Пък ние си викахме: царство му небесно на поп Стойко, този път няма да го изпуснат душманите.

— Жив съм — отвърна кратко.

Както и други път, домъчня му, че човек тъй лесно прежалва ближния си.

Един майски ден Селим хан нареди да му донесат ключа от султанското съкровище. Хазнарят донесе ключа и султанът се упъти към онази част от Топкапу, където още не бе ходил — западната част. Хазната беше по-голяма от султановите покои, висока, каменна, без прозорци, с оловни кубета. Вратата ѝ — цялата желязна, с огромна, тежка ключалка. Пред нея спря Селим, докато хазнарят разчупи восъка и пъхна две оки тежкия ключ. Вратата тежко поддаде, от отвора ѝ лъхна хлад и мрак. Падишахът даде знак на хората си да го чакат тук.

Една приказка има за четирийсетте разбойници и Али баба, за една приказна пещера, огряна от блясъка на купчини злато, елмаз и рубини. На Селим се стори, че сам е Али баба.

Остри лъчи падаха през прозорчетата на покрива, та мракът вътре изглеждаше по-гъст. Из него се отразяваше друга светлина, що идеше отдолу: светеше златото, камъните.

По стените гъсто, като в сарашки дюкян, бяха накачени златоковани конски такъми с вградени елмази и бисер. Над тях, по-високо, висеше оръжие — какво оръжие! Саби, ками, мечове, ятагани в ножници от чисто злато, със златни дръжки, покрити с камъни, оръжие не за работа, а за салтанат. На отсрещната стена (на Селим тя се видя далеко, сякаш отвъд някой мегдан) върху лавици бяха натрупани златоткани платове — индуски, китайски, венециански, лионски, генуезки. Стотици аршини блестяща, пъстра тъкан. Околовръст, край всички стени, имаше неширок тезгях, а върху му бяха стоварени, като круши или грозде, купища скъпоценности — накитите на султана. Несметно богатство… А защото околовръстният тезгях, изглежда, е бил задръстен, бяха сложили маси и всред хазната — от единия до другия ѝ край. Пак такива купища злато и камъни, изработени в безкрайно красиви цветя или листа, затрупваха тези маси. Но върху тях имаше и друго, нечии отдавнашни подаръци за султана: книги, карти на света.

Досега Селим бе стоял в сянката, смазан от тежестта на толкова великолепие. Сигурно си мислеше, че всеки елмаз, всяка златокована кама и хамут означават нещо — това, че през едно вече забравено време владетелите на земята са търсели приятелство с османците, че са отрупвали султаните им с дарове на почит. С дарове на страх. От всички краища са текли към Стамбул несметни богатства, за да откупят година мир, помощ или съюз. Къде го онова време!

Странно изглеждаше султанът и халиф, залутан между спомена за угасналата турска слава: призрачно се изрязваше лицето му. Той, който години бе учил да презира земния блясък, сега тъгуваше за златни дарове, защото те биха му доказали могъществото на империята.