Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Бяха към двайсет и пет души. Всякакви хора: два-трима българи от карнобатските села, петима цигани сливналии, десетина бегълци от войската (турци и най-вече арнаути) и на края котленците.

От котленците трима бяха чобани, прости хорица, а четвъртият — чорбаджия, Хаджи Власи. Пети беше попът, ама сега го нямаше. Разпитваха го горе, в конака на бостанджибашията. Котленците бяха дошли снощи, по тъмно, и ги хвърлиха в хапуса. Чорбаджията, който бе стар, но непатил човек, хич го нямаше. Още щом го докараха, стовари се наземи, ни усещаше, че му заковават пранги, ни отвори уста да хапне от просеника, дето му дадоха чаушите. Лежеше като мъртъв, а не беше мъртъв, защото от време на време тихо простенваше. Тогаз някой чобанин поставяше ръка във ведрото смрадлива вода и квасеше челото му. Колкото да се рече, че не оставят християнин човек да умре като куче.

Миналата вечер, кога го доведоха, завариха голяма разправия — караха се арнаутите бегълци, такава патардия вдигаха, та ти се чинеше, че не са десетина, а сто. Сега мируваха, съвсем се бяха омърлушили. Зер, разправяха, бостанджибашията рекъл: „На кол тия!“ Чобаните пък мърдаха неспокойно, нали вън изпитваха шопа по тяхната работа, може и на тях да идеше редът. Буца им се беше свила в гърлото; то човек паща и от тукашните сеймени, ама случи ли се да падне в ръцете на цариградския бостанджия или чауш — от това по-лошо като да няма! Затуй им поолекна, че някой поде приказка. От арнаутите беше, беглец.

— Вас пък за какво ви докараха бе, гяури!

И преди някой да му отговори, продължи:

— Щури хора сте, мама ви, хаира си не знаете! Стоите си дома, за аскер ви не търсят, пък мине не мине — натикате се в хапуса. Данъка не плащате, а?

— Затуй. — Отговори му един от карнобатските селяни. — За данъка. Ама, вярвай бога бе, ага: три жътви да жънем, пак нямаше откъде. Хаир, викаш…

— Всеки знае хала си, заключи арнаутинът. — Я нас гледай, от пет години не сме се прибирали. Отпърво в Белград седяхме, лошо ли ни беше! Сетне — направо в Маджарско. Къщата и жена си забравих. Хайде, аз барем си нямам деца. То може и да имам вече, тая жена няма празна да стои я.

Изсумтя злобно, сякаш го пощуряваше само мисълта за женската невярност.

— Аз съм си крив, аз! — Българинът като да не чу приказките на беглеца. — Вдигнаха се всички, селото цяло се вдигна, та — в Балкана. Към Граматиково. Аян има един там, Сейфулата. Пиле не давал да мине над неговите села. Та натам избягаха нашите. Пък ние артисахме. На ти сега!

— Хич не се пишмани бе!

Това беше един от циганите, тях бяха запрели за някаква кражба по панаира.

— Не пишмани се, че не си при Сейфулата. Наши дойдоха от Граматиково, пропищели, казват, селата тамка. И много рая побягнала оттатък Балкана, къде Шуменско чак. Шуменският аян по̀ се търпял.

— Хе! — засмя се арнаутинът. — Както сте я подкарали, ще опрете до Влашко. Все то. Ако от едно не пищиш, от друго ще е. Я от аян, я от побирчии. Башка от кърджалиите, що им викат.

— На кои викат кърджалии? — поиска да разбере селянинът.

— Към вас такова още ли няма бе? Ама вярно ли? Гледай бе! — сбута беглеца до него. — Тия още не са чули за кърджалиите. Ех, и ние се бяхме наканили тях да търсим! Кара Фейзи търсехме, при него било — не ти е работа! А взехме, че се натикахме на бостанджибашията… Пак идат, чуваш ли?

Наистина отвън слизаха тежко по стъпалата, сякаш носеха нещо. Някой жално хленчеше, та чак хлипаше, а ония го псуваха с дебели, спокойни гласове. Отключиха (бяха двама чауши) — носеха попа.

— Полечка, агалар — нареждаше котленският поп, — само не ме тръшкайте силно, ни кокал, ни кожа ми остана. Ох, майчице, ей туканка ме турете, на сламата! Мръднете, братя, сторете място, заради ваш грях пострадах!

Чаушите го отпуснаха на сламата. Попът изстена високо.

— Обърнете ме на една страна, братя! — рече. — Не мога да лежа по гръб.

Чобаните се засуетиха около него. Сега не беше като с чорбаджи Хаджи Власи — от сърце го правеха: подпъхнаха под попа кожух, сгънат от четири, да е меко на стръсканите му кокали, наквасиха главата и дланите му. А чаушите се повъртяха, пък тръгнаха да излизат. Единият се обърна от вратата и подметна:

— Не охкай, папас, стига си нареждал! Берекет версин викай, дето не те обесихме. Сега ко̀ла ще чакаш. Тоя видиш ли го, Мемиша? Голям усталък има, не ще усетиш кога ти вкара кола в задника. С очите си съм гледал: набие някого, а онзи три дни рита, че и повече.

И чаушът залости вратата. Слушаха го как изкачва стъпалата. Мълчеха. Тръпки ги бяха побили.