Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Наближаваше великият миг. И принцът, който харесваше Русо, усети как сърцето му забива лудо, гърлото му се свива, а очите — позорно овлажняват: след един миг щеше да стане халиф и да замести Пророка на земята! Свещена ще бъде личността му, заповед — всяка негова дума.

Двайсетина крачки към халифата… Извървя ги с труд. Едва чуваше как мюфтията чете молитва, едва различаваше велможите, наредени около каменния ковчег на Завоевателя. Усети: нечии ръце обвиха кръста му и закопчаха златокования колан. Наведе очи — от лява страна, между коравите гънки на бялата шуба, висеше Мохамедовият меч. Дълъг и широк, леко извит, в безценна златна ножница.

Но мечът, самият меч, беше от просто желязо.

Вече халиф излезе Селим от Еюб, като халиф прие изблиците на народна любов и премина всред хилядната си свита дългия път до Топкапу. А капуджиите разхвърляха подире му дребни пари из дълбоки кошове.

Слънцето жареше. Върху сърмените, влажни от пот дрехи на големците полепна прах. Пред Високата порта султанът вече не мислеше ни за величието, ни за тленността му, искаше само да пие вода, да спи. Но нечия ръка внимателно спря белия жребец и Селим остана пред Портата, докато покрай него се източи безкрайното шествие и под свода влезе последният еничар.

Едва тогава падишахът прекрачи прага ѝ.

В първия двор отдясно бяха подредени първенците; поздрави ги с вдигната ръка. Отляво стояха еничарите — хиляди еничари. „Защо толкова еничари са тук — помисли, — нали сме във война? Война, за която не достига войска.“ Не попита. Знаеше вече какво ще му отговорят: редът е такъв. Изглежда, беше ред да се губят войните.

Продължи към Втората врата, само той — халифът и султан — можеше да я премине на кон. Беше близко, от нея го деляха няколко крачки. Изведнъж не чу, а усети с цялата си кожа някаква зловеща тишина, сякаш зад гърба му бе зинала пропаст. Всички чакаха, чакаха думите, утвърдени от вековния обичай. Дали наистина новият султан ще потъпче закона на дедите си? Нима е истина, че Селим не бил верен на вярата, клонял към гяурите?

Късо време — едва няколко мига на неизказано напрежение. Султанът бе прекрачил Ортакапия. Вече хиляди очи бяха се налели, вече не един вик пълзеше към гърлото, не една ръка посягаше към ножа.

Тогава Селим хан сви юзди, обърна коня от прага и каза уморено, но ясно:

— Дайте им всичко, заповядвам!

После, без да дочака приветствия и благодарност, подкара жребеца през портата.

Хората в първия двор отдъхнаха. Слава на бога, бяха се излъгали! Бяха надценили Селим III.

И той се беше надценил. Сега долавяше някаква нетърпима празнина. Не като онази, преди малко, не наоколо си. По-страшна — отвътре. Бе загубил вяра в себе си. Пожертвува я. От страх.

Селим хан се опита да си я върне още същата вечер. Седеше в кьошка до своите покои, когато му донесоха приветствието на Дивана. Ако новият султан смяташе да задържи стария Диван, трябваше да напише с ръката си обичайните думи: „Ха да ви видя сега!“ Ако ли не, задържаше посланието и след ден-два назначаваше други хора, а върху ферманите за тяхното назначение пък пишеше: „Ха да ви видя сега!“

Взе дългия свитък, но не го разви. Знаеше какво има вътре. Бе го чел у всички летописци.

Капуджията дълго чака — не му казаха дали ще върне посланието, или е свободен. Стоеше пред вратата на кьошка и си мислеше, че е време за вечеря, а той ще я изпусне. Чакаха и първенците в Дивана, макар изглежда напусто. Колко му трябваше на султана за две-три къси думи? Но не се разотиваха, понеже, докато седяха на Дивана, все още имаха надежда.

Слънцето отдавна се спусна зад морето, водите потъмняха, откъм брега задуха тънък ветрец с дъх на катран, помия, риба и човешка смрад. Едва тогава, сякаш стреснат, че изпуска последната светлина на деня, Селим хан извади дивита, разгърна само горния неизписан ъгъл на свитъка и надраска с неспокойна ръка:

„Страната загива, още малко, и вече не ще може да бъде спасена. Всяко отлагане е непоправима загуба. Лошото разходване и разсипията на държавните средства са общоизвестна истина. Крадат и грабят всички — от първия до последния сановник. Говори с мюфтията и велможите, да бъде сложен край на всички злоупотреби! Не забравяйте, че всички вас ползува тази империя!

Искам да ми бъде казана истината — цялата истина!“

Същата вечер отбелязаха впечатленията си от паметния ден мнозина чужденци — на чужденците бе отредено нарочно място в тържеството. И всеки от тези писачи се стараеше не само да опише виденото, но и да пророкува — хората бързо забравят несбъднатите пророчества, а онези, които се сбъднат, винаги ти носят слава: „Той успя да прозре бъдещето — казват за такъв човек, — улови в зачатък още неродените му черти.“