Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Не по-малко от петдесет крачки подире му остана свитата — на турчина винаги му трябва време да се окопити, а тези бяха съвсем замаяни.

Така влезе в живота Селим хан III.

Три дни след като напусна харема, Селим хан щеше да опаше меча на Пророка. Нямаше в целия Изток празник, равен по важност с приемането на халифата. За този празник се готви цял Стамбул два дни и две нощи.

Колко пъти през деня преди тържеството новият султан трябваше да навлича празничната шуба, съшита от корав като дъска бял кумаш, за да я нагодят по ръста му! И все беше прекалено широка.

Вечерта преди възшествието Селим бе сам в одаята си. Мъчеше се да чете. През годините в харема си даде дума да не изоставя науките дори ако стане султан. Сега неприятно се изненада, че мъчно прониква в прочетеното, сякаш със затвора бе изчезнала спокойната му съсредоточеност. Затова се зарадва, когато му известиха за посещението на главния ковчежник. Ето, ще започне да управлява! От света на отвлечената мисъл навлизаше в света на действието.

Баш дефтердарят се удиви, че новият султан го посреща прав, сключил ръце зад гърба. Селим закрачи из одаята, облечен в лек, тъмен халат, с малка чалма, без накити. „На софта прилича“ — помисли ковчежникът.

— Какво има, дефтердар ефенди? — Обръщението беше просто.

— За джулюс-бакшиша дойдох, султанъм, да трае властта ти до края на света!

— Иншаллах! — отговори небрежно. — Все още ли съществува джулюс-бакшиш? Нали султанът е плащал почерпка на еничарите по времето на Мехмед и Сюлейман хан?

Дефтердарят не отговори веднага — глътна си езика. Кой казваше, дето младият падишах бил страшно учен? Може ли да не знае тогава, че всеки султан — много отпреди Мехмед Завоевателя, та до днес — в деня на своето възшествие даваше бакшиш на галениците си. Че тъкмо Мехмед Завоевателя, най-страшният от всички султани, бе се опитал да им го откаже, но е трябвало позорно да отстъпи?

— Джулюс-бакшишът е неотменим закон на Османовия двор, султанъм — проговори сановникът.

— Добре, щом е закон. Въпреки че бих предпочел да раздавам бакшиш за победи.

— То е отделно, султанъм, от плячката.

— Е, няма как, раздайте им!

Вече се готвеше да премине в другата одая. И този разговор не беше от очакваните.

— Прости, султанъм, тъкмо там е мъчнотията.

— В кое? — извърна се от вратата.

— Обичайният джулюс-бакшиш е триста хиляди пъти по хиляда акчета. В хазната има около петстотин хиляди гроша. Едва ще стигнат за тържеството, а за бакшиша няма откъде.

— Много просто тогава. Никой не може да даде онова, което няма. Нека бъде едно възшествие без бакшиш. Не държа на приветствията на еничарството.

— Но то държи на това, прости, султанъм. Бих искал да говориш с везирите ли, с мюфтията ли, те по-добре ще ти докажат колко опасно е да не се раздаде джулюс-бакшишът.

— Опасно? — Високите извити вежди се извиха още. — Не биха ли разбрали войниците ми затрудненията на държавата? Не биха ли почувствували колко е недостойно да бъде заплащана човешката радост?

Е, това вече бе непосилно за разсъдъка на велможата! Възможно ли е един султан да говори срещу реда на Османовия дом? И какви бяха тия големи думи, които сякаш притискаха към земята ковчежника?

— Аз само мога да предам на великия си повелител опита на предците му, друго не мога. Има данък, султанъм, така се и нарича: данък за възшествие. Раята го плаща. Но ще го плати към края на годината. А бакшиш трябва да раздадем утре. Аз казвам, султанъм, да направим заем от евреите и гърците. Ако заложим откупа за солниците или откупа за рудниците, ще дадат.

— Прекрасно! Но нали идната година на хазната ще ѝ трябва и приходът от солниците, и приходът от рудниците?

— Каква идна година, султанъм? Та те са заложени за трийсет години напред?

Този разговор не излизаше из ума на Селим хан и на другата заран, когато пейковете влязоха да го облекат за тържеството. Бе слушал от мълвата, която се провираше през ключалките и под праговете на харема, че делата на империята не блестят с благополучие. Но това, което долови пред възшествието си, бе безкрайно по-лошо.

Ще рече, паричните дела на държавата бяха окаяни. За трийсет години напред били разпродадени или заложени приходите ѝ. Какво чудо трябваше да стане, за да я задържи на повърхността през тези трийсет години?

Пейковете стояха като истукани и чакаха падишаха да го пременят. А Селим сновеше помръкнал и унесен. Колко малко приличаше всичко на мечтите му за власт! Нима паричните неуредици щяха да бъдат камъкът, който не ще отмести от пътя си? Какво може да постигне и най-съвършеният владетел без пари? Трябваше да има, няма изход!