Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И после (тук гласът на Хадидже падна, в него имаше сълзи), пътят на Мустафа към престола би минал през трупа на Селим, друг път няма. Щеше ли да посегне Абдул Хамид върху сина на брат си, същия брат, който обрече своя наследник на петнайсетгодишно затворничество, за да управлява Абдул Хамид? А когато мъжът ѝ умря, Селим беше много по-възрастен от Мустафа, кажи-речи — зрял за престола. Винаги е разчитала, че султанът не ще забравя великодушието на покойния. Защото познавала безкрайната доброта на Абдул Хамид.

Повече нямала какво да каже.

Болният само отговори, че не виждал защо Хадидже е неспокойна за сина си. Султанът никога не бил забравил какво дължи на покойния Мустафа III. Повече — нищо. Не бе по силите му да изрече обещание, защото знаеше, че още десетки хора ще дойдат да му говорят, че всеки от тях ще бъде прав. Рано бе да се мисли и решава — най-после не всеки болник умира, защо всички го караха да вярва в близката си смърт!

Да бъдела спокойна, каза на Хадидже, а тя излезе от одаята му още по-тревожна — познаваше го. Едно спасение би имало за сина ѝ: Абдул Хамид да умре, преди да реши. Тогава Селим получаваше престола по ред и закон, като най-възрастен от Османовия род.

След този ден султанът не проговори почти никому. Както всеки умиращ, султанът бе се отчуждил от сегашното, живееше повече в миналото си.

Най-жив бе останал в спомените му харемът — четирийсетте години, прекарани между четири стени. Виждаше дворчето със стрехите над него; те се доближаваха толкова, че едва се провиждаше небето. Четирийсет години… В тях стопи всичко: младата си сила, младата си воля, младия си ум.

„А синовете ти? — питаше се. — Няма ли харемът да превърне в изроди и тях? Кой може да бъде сигурен, че Селим ще живее само десетина години? Ами ако бъде половин столетие? Какво ще остане през това време от Мустафа, от Махмуд? Та сега ти избираш между Селимовия живот и живота на синовете си?“

Синове, синове… По-добре от всички сплетници в Топкапу Абдул Хамид знаеше, че не са му синове. Петдесет и повече години не доби дете въпреки стотиците си жени. Как стана тъй, че на петдесет и толкова години успя да стане баща? Чия кръв биеше зад тясното чело на Мустафа, чия мисъл гледаше през светлите му, студени, жестоки очи? Кой бе претворен в детството на Махмуд — дете със старешки затворено лице, умно и хитро дори в игрите си? Някой от ония недоскопени евнуси (чувал беше, че в харема са не един и двама), някой от готвашките слуги или пейкове? Важното е, че една от жените му бе решила да роди, за да стане султанка. Все пак — утешаваше се — поне тя, майката, е била по-умна от другите, за да посмее.

Е, тогава, не беше ли Селим повече негов син от тия двамата? Не е ли тъкмо Селим Османово семе? Кой знае, кой знае — размисляше отново — колко жени преди неговата са родили деца на бездетни султани. Кой знае преди колко века е пресъхнала Османовата кръв. Кой знае кой е прав: великият везир, муфтията или Хадидже. Кое е правда и кое…

Влезе пейкът с яденето. Абдул Хамид спеше, тежко отпуснат върху четирите атлазени възглавници.

— Султанъм — пошепна, да го събуди (по обед трябваше да пие илач). — Султанъм — повтори тихо. И трети път — диво, уплашено, защото като куче усещаше, че вече няма господар: — Султанъм!

Абдул Хамид хан беше мъртъв.

Тези три месеца (между вестта за падането на Оджак и началото на пролетта) бяха преминали за Селим като тригодишен сън. Напразно си викаше, че преди всичко трябва да стигне до трона с ума си — това се е случвало на малцина османски владетели. Но да чакаш с ума си смъртта е непосилно мъчно.

С часове седеше над разтворена книга и не виждаше редовете ѝ; с нощи лежеше без сън. Слухтеше, а нерядко му се счуваха притаени стъпки. Джелатите! — мислеше си и скачаше от леглото. Тишина. „Спокойно, Селим, всички спят, и джелатите.“ Тогава го налиташе друг страх: щом чува стъпки и гласове, а ги нямаше, ще рече, започнал е да губи разсъдък! Така осъмваше — вслушан в собствените си мисли — дали бяха в ред; загледан в пръстите си — не трепереха ли. А на сутринта идеше Юсуф ага, кехаята на майка му, и му обаждаше кой бил вчера при султана и какво му говорил. Златото на Хадидже можеше да купи и повече от евтините сплетни на сарая.

Селим се мъчеше да застане на мястото на чичо си, да разсъждава като него. Дълго прекарваше в чуждата кожа и я оставяше с умора: нищо не носеше тази игра. Как да отгатнеш всяко движение на чужда душа, да пресметнеш силите, които я водят и разкъсват? Ако Абдул Хамид изобщо имаше душа.