Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Върви! Върви, ти викам, из пътя ще се оправяме!

— Няма да вървя. Един като остана в празно село, никой няма да ме усети. Нощем ще засея.

— Карай! Всеки си тегли от акъла — изръмжа старият и излезе из къщи, без да си вземе сбогом със сина.

Хората се разшаваха, щом дойде мухтарят. Взеха да подвикват на децата в тъмното, жените ги скупчиха наоколо си като квачки. Стано улови поводите на кончето.

— Хайде — рече, — да помага бог! Читави да се върнем и читаво да заварим Конаре!

Седмица нещо останаха конарци в усойния дол под Оброчището. Всяка вечер два-трима от мъжете се изкачваха горе, на поляната, при стария каменен кръст. Няколко пъти виждаха из полето огън — пожари. Но не гореше Конаре, ами отвъд Марица. Натам, изглежда, бяха отминали хаирсъзите. Но конарци пак не се върнаха, докато полето не потъмня съвсем и не секнаха палежите.

Завариха селото, както го бяха оставили. Само земята беше съвсем изсъхнала, преминало бе времето за посев. Няма що, прав излезе Стоян, ако да викат, че Бежановата майка не плачела, плачела Стояновата. Тоя път щеше да проплаче майката на Бежан, ама как да познаеш отнапред кога — чия?

Два дни, след като се върна, Стано Мухтар тръгна за Филибе. Беше намислил да върви при кадията, да моли: нека обадят на султана какво става из Тракия. Така и така, такава напаст още не сме пащали — да види там какво ще измисли.

Вървеше и гласеше наум що ще каже на кадията. И се надяваше, че сигурно други села са проводили човек преди него, та неговата ще е по-лесна.

Отсам Марица видя да се задават из пътя хора, все пешаци. Попритули се, докато наближат (такова време беше, че да те е страх от среща и стига). Не бяха войска. След малко ги различи — помаци.

Конарци, че и другите българи от Филибешко, не обичаха твърде вземане-даване с помаци. Такива едни бамбашка хора — нали ни с тия, ни с ония я караха — бяха подивели, за нищо налитаха на бой и кръв. Но Стано Мухтар нищо не носеше; мюсюлманинът почита стария човек, щом няма за какво да го заколи.

Хората вече бяха близо, та Стано позна Алията — на Костандово мухтаря, — познаваха се от филибешкия кадилък, където от време на време се събираха всички мухтари от казата. Спряха се.

Помаците наобиколиха Стано, а той си каза, че са страшни за гледане. „Глад — викаше си — имало в Конаре, ама тия на каквото са дередже, ние никога не сме били.“ Наистина, сякаш излезли от гроба мъртъвци водеше Алията: хлътнали очи, изострени носове, жили и кости, що прозират под кожата. Боси бяха всичките и тъй опърпани, че да ти дожалее.

— Мерхаба! — каза Стано, а те продължаваха да се взират в него, без да мигнат.

Само Алията отговори:

— Мерхаба!

— Да не сте били при кадията да се жалите от хаирсъзи? — все мислеше за своята работа Стано.

— Нам какво е от хаирсъзите?

Алията, като всички помаци, говореше българския чисто и меко; в Конаре само песните имат такива думи. — Не видиш ли от нас що е остало? Шантав трябва да бъде хаирсъзинът, та да си оцапа ръцете с такова.

— Глад, а? Страшна суша!

Стано го досрамя от здравите му дрехи, от това, че и през неговата кожа не прозира гладната смърт.

— Затуй и ходихме, ха. Още една такава година няма да изтраем. Вие какво знаете? На вашето ли викате глад, а?

В погледа на костандовския мухтар святкаше вълча злоба, отчаянието на неял човек.

— Всеки себе си знае, Алия. Децата ни се спекоха, по шест месеца в годината сноват с бакъри и ведра до реката, така я караме.

— Сноват, сноват! Ама реката ви е на пол саат път. И земята ви друга, тлъста. Я ела горе да видиш! Вашите деца се спекли, а нашите съвсем не артисаха. Като мухи мрат.

— Ами във Филибе какво ви оправиха? — побърза да заговори за друго Стано.

— Преоправили са ни! Сит на гладен не вярва. Искахме ние чалтъкчии да станем, да садим султанов ориз. Като вас.

— Че къде по чуките ориз бе, Алия? Ниско му трябва на него, вода.

— Дано знаем какво му трябва. Та тъкмо такова искахме, да ни дадат от султановите оризища в ниското. За едно от пет сме каил да работим. Не може, вика еминът, така не може. Няма вече земя, вика, и ориз няма. Пък и какви сте ми оризари, вика, тая работа я не умеете, балканджии сте. Харно де, викам аз, да мрем ли тогава, а? Знаем я ние каква е тя, нямат ни вяра турците. За нищо не ни бивало — тъй мислят, — а на вас ориз дадоха, а?

— Нищо не са ни дали — излъга Стано.

— Ако за ориз си тръгнал, връщай се. Няма, вика.

— Не за ориз. На кадията съм нещо дотрябвал.

— Да искат, това знаят! Душата ни барем нека вземат, та да се куртулисаме!