Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Надявам се, че Генералните щати ще изведат Франция на сигурен път — проговори напосоки, само за да каже нещо.

— Колкото за Русо — не изоставяше Селим любимата си тема, — несъмнено у него има силни, както казвате вие, революционни идеи. Но не е и наполовина блестящ, колкото Монтескьо, да кажем. Какво великолепие, Лоренцо, какво неповторимо изящество на речта!

„Започва! — рече си с досада лекарят. Днес литературните и политически успехи на ученика му не само не го радваха, ами и потискаха. — Сега с часове ще се възхищава от френската изтънченост, ще се любува на красивата извивка на някоя мисъл. Сякаш най-важното в идеите на Просвещението е тяхната обвивка!

Изящество, великолепие! Така ли се говори за призива, с който светът иска да се отърси от аристократите, да нахрани милионите гладни, да възвърне естественото достойнство на обикновения, работен човек? Все едно да кажеш, че ножът е изтънчен, без да забележиш най-важното — че е остър.“

А Селим говореше и говореше. Преразказваше прочетеното, прилежно заучено. Опиваше се от песента на френската реч, от собственото си познание на непостижими за мюсюлманина идеи. „Колко странен е и френският му език!“ — отбеляза Лоренцо. Селим говореше правилно, съвършено. Но това не бе жива реч, не бяха думите, чрез които се разбират човек с човека.

— Интересно, интересно… — повтори за десети път Лоренцо. — Колко жалко, че трябва да си вървя, шехзаде. Евнухът ще се простуди на двора.

— Нали скоро ще дойдете пак? — В очите насреща имаше отново страх. — Моля ви?

Лоренцо почувствува, че това наистина е молба. Отчаяно заклинание.

— Моля ви, идвайте по-често през тия дни. Зная, че не е разумно, но не е ли все едно? Поне да не съм сам.

— Ще идвам.

И това не беше дума, а обещание.

Роберто Лоренцо не се прибра веднага, макар януарският вятър да носеше студена влага откъм Пролива. Дълго вървя по мокрите, пусти улички, вървеше и мислеше. За първи път от години, прекарани в труд над голямата му творба, ученият усещаше неувереност в правотата на своето дело.

Влагата сякаш проникваше през кожата му — коварна, лепкава влага. Поиска му се да пийне нещо горещо. Влезе в някакво кафене срещу моста на Златния рог.

Беше като всяко кафе в Константинопол. Ниско, задимено до задух и мръсно до погнуса. Седна в ъгъла край прозореца, вдигна един пръст — едно кафе. Тогава се огледа.

Двайсетина чифта очи следяха чужденеца. Колкото и да бяха привикнали напоследък с гяури, които се разхождат из Стамбул с пера на шапката и къса шпага, правоверните все още виждаха нещо нередно в това. Четиридесет очи гледаха Роберто Лоренцо с открито подозрение и ненавист, хората мълчаха, зяпаха го. Познаваше добре тази черта на турците: когато се зазяпат, човек може да ги убоде или пореже (така поне си мислеше Лоренцо) и те не биха усетили. А навярно и от раната не би прокапала кръв. Нищо не поглъща турчина тъй дълбоко и всецяло, както сеирът.

„Всичко разбирам — викаше си хуманистът и демократът, — само не това, че турчинът например е човек като нас. Какво съзнание може да има зад такива едни очи? Каква мисъл може да съжителствува с фанатизма — та те са изтъкани от фанатизъм!“

„Мене ми харесва Русо!…“ — Отново му се стори, че чува думите, които бяха го потресли. Чрез тези тук ли щяха да бъдат осъществени великите, светите идеи на Русо? Имаше ли нещо по-безнадеждно, по-смешно и трагично от личността на Селим, Лоренцовата любима творба? Русо — проповедта за естествения, подчинен на природните закони живот. Какво по-неестествено от един принц, изповядващ идеите, чиято цел бе да унищожат всички принцове, крале, султани — всички тирани!

Неестествена — такава беше творбата на последните му десет години, — неестествена! Почувствува го едва днес, когато узна, че досегашната утопия навлиза с твърди крачки в живота на Запада. Не, Селим не беше неестествен, не и свръхестествен (за това му липсваше сила) — беше противоестествена личност.

Дали да се откаже Лоренцо от своята творба? Не можеше. Времето, само времето щеше да си каже думата. То ще потвърди или разбие на прах идеала на Просвещението — просветения монарх. През тази, хиляда седемстотин осемдесет и девета година.

В равнината пролетта иде рано, ветровете вече накъсаха тънкия сняг. Полето изглеждаше като разтоплено, пъстро животно, което дъхти пара. Жегата настъпи тъй бързо, че над Тракия влагата се издигаше да пропие разтопения сняг. Личеше си, и тази година ще е сушава. Парата не се събираше на облаци, а сякаш я всмукваше бездънното, жестоко синьо небе.