Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Обади се някакво младо помаче, май най-младото. Слабо беше като другите, а пък личеше, че е жилаво за трима. Подхвърли думите с някаква безкрайна, отчаяна злоба, а очите му не слизаха от приличните дрехи на Стано, от здравите му цървули.

„На тоя да паднеш, жив те изяда!“ — рече си старият. За първи път срещаше глада с толкова отчаяно и свирепо лице.

— Чие е туй момче? — попита. — Не го зная.

— Мехмеда — отговори Алия. — Синапчето. Не е от наше село, затуй го не знаеш. Чобанин е. Като чу, че ще вървим при емина, и то поиска да дойде.

— Да го видя исках — процеди Мехмед Синап, — оправията му да видя. Санким, като мрем отглади, река знаем барем как изглеждат ситите.

Изплю се — дори това свърши рязко и зло, тъй се стори на стария. Завъртя се и пое, без да чака другите.

Алията огледа тъпо хората си, а те стояха сякаш насън, слънцето сушеше последните им силици.

— Хайде, мерхаба! — рече и тръгна, като люлееше костеливи ръце.

Ония се повлякоха след него.

„Да умра аз на султана! — мислеше Стано и крачеше към Филибе. — Ако е рекъл да измори до крак раята си, ще насмогне, малко ѝ е останало. Та глад, та война, та хаирсъзи, та аскер… Само чума няма още. Ами сетне, какво ще си прави царщината? Ако не сме ние да блъскаме и плащаме.“

Беше стигнал Марица, потърси брода, вгледа се във водата. Вир. И всред вира — въртоп. Надолу въртеше, към подмолите.

Спомни си… малко момче ще да е бил. Ловеше пъстърва, а го повлече въртопът. Бе чувал, че трябвало да задържиш дъх, докато те удари о дъното, да се отблъснеш тогава и изскочиш. Така и направи.

„Въртопът — рече си, — завъртял ни е въртопът. Сега трябва да изтраем, да си удържим душата, докато стигнем до дъното. Само ако ударим дъното, ще изплуваме. Няма изплуване отсред път!“

Умисли се. За къде е тръгнал? Искаше да моли султана да спре въртопа. Та Стано Мухтар и челядта му, и всички хора от Румелия да останат насред път — ни нагоре, ни надолу. „Карай, нека стигнем дъното! — каза си. — Нищо не може да се оправи, ако не се разбърка докрай.“

Слънцето се вдигна високо, играеше през върбите във вира. Стано Мухтар обърна назад към Конаре.

Тук, на брега между двете морета, пролетта има друго лице и иде по-рано. Започва с това, че сякаш някой изтрива тежките сиви облаци и небето лъсва — дълбоко, прозрачно, южно небе. Би трябвало така и да завърши пролетта над Стамбул — в града няма трева, та да зазелени, кипарисите и чемширът са си зелени кръгла година. Но тъкмо към края на март зеленината им става сочна, крещяща. Други стават и водите на Пролива, защото оглеждат новата зеленина, новата синева. Гладко като джам лежи морето в нозете на Стамбул и човек би могъл да види в него целия град: тънките бели минарета, високите тъмни дувари с нахлупени сивокеремидени покриви, изрисувани от лишеи и закичени с бурен (тъй много и разточителна е влагата край морето, че дори по покривите никнат треви).

И друго чудно има в стамбулската пролет: през нея звуците минават леко, без да ги намали далечината. Ако тръгнеш за града откъм изгрев и вървиш все покрай Пролива, още нестигнал Румели хисар, вече чуваш гласовете на града.

Нещо тъй безкрайно празнично, тържествуващо и обещаващо блика в стамбулската пролет, че и последният човек в града през тия дни светва: струва му се, че сега всичко ще стане по-леко, по-хубаво.

А през тия дни в Стамбул живееше един човек, за когото не бе дошла никаква пролет: шехзаде Селим все още чакаше присъдата си. Не виждаше и не чуваше нищо — чакаше.

Дни или седмици — бе казал преди време доктор Лоренцо, когато Селим го попита за чичо си. От часа, в който Абдул Хамид хан дамляса, изтекоха три месеца. Кой се надяваше, че в разкапаното, проядено тяло на султана се е залостила тъй жилава душа? Три месеца лежеше в покоите си падишахът, високо подпрян на четири атлазени възглавници. През тези месеци побеля съвсем, кожата на месестото му лице се отпусна сиво-жълта, вече мъртва. Лежеше неподвижно цели дни, загледан в лъчите през пъстрия джам, все едно че принадлежеше вече към друг свят.

Никой не бе му притрябвал, а все пак мнозина дойдоха. Бяха го отписали — разбираше по това, че не чакаха покана, ами се натрапваха, без да държат сметка, дето това му тежи. Защо идеха тогава?

Защото Абдул Хамид още един път през дните, които му оставаха, трябваше да бъде султан. За да реши съдбата на трона. И хората, които цял живот го водеха за ръка, блъскаха и дърпаха по пътя на управлението, нямаше да му позволят сега да вземе сам най-важното решение: то щеше да определи и тяхната съдба.