Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Селим вече не поглеждаше дори писмата на френския крал, който съобщаваше за изборите на Съсловно събрание. Дразнеше го учтивият, лек език на тия писма. Но какво искаше всъщност? Искаше от един западен владетел да познава ужасите на източния двор. Сигурно за Людвик, като за всеки западняк, Ориентът бе в щастието на многоженството и изяществото на мавританското строителство, в плясъка на безброй водоскоци и вечната зеленина на кипарисите, в мечтаното покорство на народа и мечтаното всесилие на султаните. Можеше ли някой вън от Топкапу да почувствува нищетата на един османски принц, затворен като животно, сам и обречен?

Часове, нощи и дни. И отново… Цяла вечност. Какви трябва да бъдат блаженствата на властта, за да изкупят месеците в очакване на палача?

Минаваше обяд. Едва се насили да изяде няколко шепи пилаф. Само понеже Хадидже султан бе заръчала на евнуха да не излиза от стаичката му, докато не го види, че яде. Безсъницата и неохотата бяха го стопили съвсем.

Преглъщаше с болка, сякаш търлото му бе стеснено. „Дали няма отрова в яденето?“ — помисли и се надсмя над себе си: „Ето докъде водят гяурските книги… В тях има отровени или пронизани принцове. У нас ги удушват, за да не изтича свещената им кръв. Всяка страна си има обичай и нашият не е чак толкова лош: поне не те е страх от пилафа. Стига да ти се яде.“

Тъкмо върна сребърното блюдо, когато долови необичаен за това време на деня шум. Някой беше отворил голямата врата на харема, в дворчето бяха нахълтали хора, чуваше приглушените им гласове, звън и глъчка. Изправи се, по-бял от восък.

„Все пак дойдоха!… Не се размина.“

Всичко стана за миг: някакъв женски писък. „Не! Не давам!“ Нима беше майка му, можеше ли да бъде неин този рев на ранен звяр? И откъде се е взела?

Почти не дишаше. По дяволите древните мъдреци! Да умреш все пак не беше леко. Тогава чу друг един глас, мъжки:

— Бъди спокойна, валиде султан!

Валиде султан, владетелката майка… Хадидже бе станала майка на султан!

Сега не намери сили да остане прав, залитна. Подхвана го пейкът:

— Вода искаш ли, султанъм?

Султанъм!… Нима е вярно? Съвзе се, вдигна глава. Ръцете на пейка паднаха от раменете му и онзи застана смутен, като че извършил светотатство — беше допрял султана, халифа на Мохамед.

Вратата зяпна. Нахлу нетърпима светлина на пролетно пладне. Хора, цветове, звуци; светът живееше отново!

Изстъпи капуджибашията. Поклони се, колко ниско. Защо толкова ниско?

— Ще благоволи ли султанъм да премине в покоите си?

Едва пристъпи, излезе в дворчето. Нямаше дворче, а стена, гъста стена от лица и ръце, стотици очи и уста. Всичко играеше пред погледа му — чинеше ли му се, или хората наистина се движеха и блъскаха? Но щом излезе, замръзнаха: пред тях стоеше повелителят на правоверните.

Веднага между капуджиите се отвори пътека към портата на харема. И Селим тръгна. Пристъпваше с величие — така поне се стори на хората, — пък той просто не усещаше нозете си свои.

Вече приближаваше вратата, крачките му го носеха все по-бързо: ето, отворен е кафезът, ето, доживя да излезе на воля! Забърза и изведнъж я видя. Позна я, макар да беше прибулена, би я познал между всички прибулени жени. Хадидже султан — валиде султан — по-бяла от яшмака си, притисната до зида, още няма от ужас. Почувствува: имало е някой, който повече от него е треперил за живота му. Разбра го по погледа ѝ, все още неизбистрен.

Заля го жалост заради това, че тя, крехката, изнежената, само тя никога и за нищо не би го дала, не го даде дори когато повярва, че в харема нахълтват палачите; беше се хвърлила като вълчица да спечели с кръвта си още един миг живот за своя син. Спря. Човешката стена пред майка му се пропука и те застанаха очи в очи — пред очите на всички.

Сега да имаше една дума — голяма, топла и нежна, една милувка да имаше, някакъв израз на безкрайна почит и благодарност — за да ѝ ги даде тук пред всички, да ѝ заплати и я награди.

Сети се. Така правеха там, където и жените бяха хора, където ги почитаха и възпяваха.

Пристъпи. Взе ръката ѝ. Вдигна я бавно и я целуна. Неспокоен шепот — дворчето плискаше вълни на недоумение. Стотици езици цъкаха, като че безброй ездачи подкарват конете си. Смаяни бяха хората, смаяни и объркани — пред толкова мъже един мъж бе показал почит към жена!

А Селим вече прекрачваше позлатения праг на харема. Леко вървеше той по едрите плочи, макар че не знаеше дали вляво или вдясно трябва да завие — не познаваше нищо извън харема. Но не бе ли най-важното, че вече е вън от харема?