Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Спря, вдигна ръце. За миг няколко десетки сръчни пръсти смъкнаха халата и нахлузиха на султановите рамене шуба — снежнобяла, подплатена с тънък хермелин. Прилоша му (какъвто беше слаб и малокръвен), щом помисли, че ще върви под яркото слънце в кожена шуба. Това е, преди четири века османските султани — полувойници, полуовчари — са носили кожуси. И затуй, докато свят светува, празничната дреха на турския владетел трябва да остане кожухът.

Единият пейк закопча чак до брадата елмазените копчета на тежката като чугун дреха. На Селим се стори, че е влязъл в хамам. Други двама сложиха на главата му плитка памуклия шапка, прилична на тиква с изпъкнали резени. А около нея се заловиха да диплят чалмата — дванайсет аршина свилено платно, прозирно като паяжина.

Може половин час да си играха с чалмата. На края пъргав пейк подреди върху кадифена възглавница десетина украсени игли. Една трябваше да избере падишахът, за да я забодат на чалмата му, та камъните ѝ да чупят слънцето и да хвърлят блясък върху султановото чело.

Селим расна в харема, бе видял немалко накити. Но десетте игли върху черното кадифе така взимаха очите, че му се зави свят. „Това не е красота — разсъждаваше ученикът на мъдреците, — не е красота, а разточително великолепие.“ Колко ли струваше такава игла? Десетки, стотици хиляди?

„Как всичко почвам да обръщам в пари! — помисли си. — Казват, щом някой много говорел за пари, означавало, че никак ги няма.“

Протегна предпазливо пръсти; струваше му се, че целият този огън и искри ще го опарят. Взе напосоки един накит и го прибоде над челото си — розова клонка от елмази, а над нея половин аршин дълга китка пера. И бързо се упъти към вратата.

Широките дворове на Топкапу бръмчеха като кошер; всички първенци на великата империя трябваше да се съберат в първия двор на сарая. Оттам, подредени по някакъв вековен ред, щяха да се упътят към гробницата Еюб — на хълма над Златния рог, където се пази сабята на Пророка. Долу, под нея, на скелята Еюб трябваше да се строи бляскавото шествие, за да посрещне султана. А султанът се отправяше за Еюб по вода.

Докато върволицата се източи през тесните, криви улици, задръстени от хилядна тълпа, Селим хан — както се полага — чакаше знак в градината на Топкапу, току над залива. С него бяха най-близките му придворни. Само те седнаха във варакосаната, украсена с цветя ладия, на чийто нос застана Селим хан III.

Дълги години шехзаде Селим бе черпил мъдрост от книгите, убедил се беше, че всяка власт и величие са преходни. Но сега, когато се озова на носа на празничната ладия, тласкана от три чифта позлатени весла по огледалните води на Златния рог, когато чу несвестните възгласи и приветствия на стамбулската тълпа, скупчена по огънатите брегове на залива, когато приближи скелята Еюб и съгледа хилядната си, сияеща в сърма и скъпоценности свита да го чака, покорна на волята му, а той обгърна с един само поглед водата, върху която се полюшваха безброй лалета и зюмбюли, стръмните склонове на Пера и Стария град с джамиите и къщите им, с кипарисите и младите им лози, а над всичко това пролетното, ярко и прозрачно небе — тези няколко къси мига Селим не би дал за всичката мъдрост на вековете. За нищо не би дал върховния час, в който се почувствува господар на велика империя, млад, пълен с надежди, обичан и приветствуван господар.

„Разбирам — прекоси ума му — защо към размисъл прибягват най-вече затворниците, угнетените, недоволните. Би ли могъл човек в такъв миг да търси някакъв скрит смисъл на живота?“

Ладията се удари леко о диреците на скелята и султанът изкачи двайсетте застлани стъпала. На скелята го заля вълна от викове и възторг и докато слагаше крак в стремето, за да яхне белия си жребец, на Селим се стори, че ще припадне — зашеметили го бяха светлината и цветовете, щастието.

По улиците към Еюб конят му вървеше в проход от човешки тела. Искаше да види, да знае как изглежда поданикът му — човекът, комуто би желал да възвърне една отдавна загубена империя. А всички лица се размешиха в едно: потно, разкривено, брадясало и нечисто, увенчано с жалка гъжва и израсло над избеляло, кърпено фередже. Лице, което изразява не възторг, не любов, не надежда, а нещо диво. Може би алчност и любопитство. Дали човекът с такова лице много държеше да му бъде възвърната отдавна загубената империя?

Стигнали бяха Еюб.

Малката, проста гробница, прилепена към джамията, не можеше да побере и десет човека. В нея влязоха най-първите от първите. Все още на кон, Селим ги почака да се наредят.