Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Най-цветисто, но и най-смътно изрисува образа на Селим през този тържествен ден французинът: „Лицето му — писа той, — изящно, скромно и сдържано, изразяваше с величествената си хармония реда, който владее в неговите мисли. Мъдростта му е преждевременна. Замислено чело, обикновено сведен поглед, който крие размисъла си зад дълги мигли, орлов нос, като този на Осман, замечтани устни, които едва се откриват през вълните на черната, добре гледана брада, страни, оцветени от богата, но спокойна кръв, малко жълтеникави под топлия си цвят и осеяни с белези от шарка. Попрегърбен, повече пригоден за молитва и съвещания, отколкото за езда. Най-после: една сянка на вродена меланхолия, разляна като спомен или предчувствие за нещастията на империята и за собствените му страдания.

Така изглеждаше Селим III при първото му излизане от сарая, заобиколен от евнуси и везири, за да отиде в джамията Еюб.“

Немецът бе по-точен и предметен; не се спираше на дългите мигли, добре гледаната брада и меланхолията. С остри, равни букви той написа: „Новият владетел надраства държавниците си в таланти и замисли. Може би наистина ще стане реформатор. Но това изисква безусловно време, тъй като държавата му е в упадък повече от столетие. За съжаление въпреки стремежите си характерът му, казват, имал слаби черти: нерешителност и липса на енергия, на прозорливост, на издръжливост. Едва ли ще устои пред нечовешките трудности, които го очакват.“

А руснакът се изрази в един ред: „Тази империя ще падне — помнете ми думата.“

Селим не подозираше, че по това време разни наблюдатели бяха вещали като орисници далечната му съдба. Че се бяха постарали да свържат бъдещето на великата империя с бъдещето на един човек — новия султан. Но в прозорливите си предвиждания, в усилията си да отгатнат още прибуленото те забравяха, че не един човек — пък бил той султан и халиф — може да определи пътя на милиони хора, да ги удави във въртопа или ги изведе на тих бряг. Никой човек (дори и да няма меланхолия, да е решителен и проницателен, силен и упорит) няма сила за това. Защото законът на времето стои вън от човешката воля.

Онзи, който познава времето си (а то е ежедневието на безброй селяни, занаятчии, войници, майки, просяци, техният труд и мъка, стремеж и борба, мислите и мечтите им), онзи, който познава всичко това, би могъл да мине за човек на своето време. Да остави на страниците на историята името си: Осман Пазвантоглу ли, Кара Фейзи ли, или друго. Но и този човек ще е само мухата, кацнала на шапката на коларя, същата муха, която извикала: „Аз тегля колата!“

Меланхоличен или не, с предчувствия или без, Селим пожела да опознае времето си. „Искам да ми бъде казана истината — цялата истина!“ — бяха първите му думи на владетел. Най-после, след векове на притворство и прикрита развала, един турски султан искаше да узнае истината.

Всичко беше просто в турската държава: още другата заран Диванът разгласи на първенците всеки да изложел върху лист хартия истината и да я изпрател в Топкапу. Била ли е някога отваряна по-широко вратата на владетелски палат за истината? И пропускана ли е през така широко отворена врата по-малка, по-нищожна част от нея? — Думата на шепа велможи.

А нима нямаше в империята люде, които носеха истината в кръвта си, шепнеха я векове от ухо на ухо, предаваха я от баща на син, живееха с нея и умираха с нея, а някои — по-сърцати — я изкрещяваха в лицето на палача? Нима нямаше хора, що биха дали мило и драго, за да изкажат поне веднъж правдата пред онзи, който не знаеше как изглежда времето му? Имаше ги. Хората, на чиито плещи се крепеше някога мощта на омразната държава, на чийто гръб лежеха сега с двойна тежест слабостта и неуредиците ѝ. Тия хора искаха мир и ред, но не реда, който бе изцедил силата на дедите им, не мира, платен с кръвта на децата им.

Тия хора знаеха истината, познаваха своето време. Защо никой не попита тях? Нима Селим — мекият, благодушен, тъжен Селим, приятелят на мъдростта и новите повеи — мразеше тези безброй хора, желаеше техните страдания и нищета, замисляше гибелта им?

Селим не ги ненавиждаше. За него те просто не съществуваха.

Не би повярвал човек, че навън е лято, светъл ден. Нали хапусът нямаше ни прозорец, ни пролука, беше тъмно като в гроб. Само изпод прага се провираше тънък лъч, но на хората — защото от много дни седяха в тъмница — тоя лъч стигаше, за да се разпознават и поместят.

То много местене нямаше. Тежките пранги, заловени за китките и глезените им, едва можеше да помръдне охранен мъж, а тези тук не се крепяха от глад и страх, та все едно че прангите ги бяха приковали о земята.