Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Идеха всякакви: везирите, мюфтията, еничарският ага. Сегашните му хора. Изглеждаха загрижени — как не? Удобен султан беше Абдул Хамид, мека парцалена кукла. Леко ли се разделяш с леснината? А би продължило все така, ако умиращият оставеше на трона десетгодишния Мустафа. Какъвто и да израстеше новият султан, докато израсте, би изтекла много вода. Затова сегашните хора настояваха за Мустафа, разточително хвалеха дарбите му — излизаше, че земята още не е носила такова дете.

И друго говореха те, не съвсем ясно, а между думите. За Селим. За странностите му. За това, че се увличал от писанията на неверници и най-близък човек му бил хекиминът гяур. И най-вече, че малко милеел за вярата и закона на дедите, бил склонен да приема нови неща. Нови, нови… Тази дума произнасяха със страх и отврата, както човек би уловил с два пръста гад някаква, пропълзяла в постелята му, и би я отхвърлил далеко, за да не усеща как вони.

Идеха хора и не сегашни. Повечето — изпаднали велможи. От първите се отличаваха само по това, че не те държеха кокала, бяха го изпуснали. Всяка смяна на властта можеше да ги извлече нагоре, да напълни техните кесии. Те също се прекланяха пред изключителните дарби на шехзаде Мустафа, но тъкмо затуй съветваха султана да дадял време на Мустафа да израсте, докато управлява Селим, иначе алчни сановници можели да употребят за своя корист властта и да съсипят един падишах-дете. А Селим (казваха тези хора) бил известен с кротък нрав и лошо здраве. Сиреч ще отгледа, както подобава, малкия си братовчед и ще му освободи престола твърде скоро. Повече за Селим не настояваха; бояха се, наместо да изпишат вежди, да не извадят очи.

Само един човек, който не принадлежеше към едните и другите, дойде през тези три месеца при Абдул Хамид: Хадидже султан, вдовицата на покойния Мустафа III. С най-скъпите си накити, пременена и изписана.

Навярно вдовствуващата султанка вече наближаваше петдесетте. Но както много богат човек, който години наред търпи несполука, все пак не опира до просяшка тояга — просто защото е имал преголямо богатство, — така и Хадидже бе запазила нещо от приказната си красота. Преди всичко — убеждението, че е красива. Напразно считат за смешни жените, убедени в хубостта си, когато вече помен не е останал от някогашните им прелести. Та най-трайната и непобедима част от женската красота е спокойното съзнание за тази красота! Това, което наричат чар. Тъкмо чар имаше още и Хадидже.

С Абдул Хамид, полуразложения труп, тя се държеше както в дните на своето величие, когато по-младият брат бе хвърлял тайни, завистливи погледи към скъпоценното притежание на по-големия. Отсетне, вече султан, Абдул Хамид неволно бе сравнявал собствените си жени (не по-добри от всяка изписана продавачка на любов край пристанището) с изящната, осветена от горещ ум и студена страст красота на вдовицата. Тя всъщност винаги малко бе го потискала, тази умна и властна, самоуверена жена, с това, че не молеше, а искаше; че открито бе натрапила на двора любовните си връзки с един роб; че възпитаваше сина си съвсем не така, както налагаше обичаят. Но винаги, дори сега, Абдул Хамид се радваше на срещите с нея, на живота и волята за живот, които тя внасяше в спарената му одая.

Хадидже започна направо, тъй и тъй двама знаеха за какво е дошла. Добре било, каза, човек да помисли за тези, които остават след него, защото никой не знаел кога ще му дойде краят. Попита го дали вече е решил кому ще остави властта над империята и без да дочака отговор, заприказва за Селим.

Вдовицата на Мустафа III усещала, че в Топкапу не обичат сина ѝ. Но в какво можел да бъде обвинен Селим? — попита тя и сама отвърна: — В това, че счита погрешни много неща в държавата. Добре, не потвърждаваха ли събитията, дето той е прав? От столетия насам империята само губеше; може би наистина са изплували на първо място в нея хора користни, дребни и некадърни. Те, а не Абдул Хамид (винаги знаеше да го поласкае) са виновни за слабостта на войската, за данъчните недобори, които вече са тъй големи, че ги не улавят числата; за загубата на Оджак и несполуките във Влахия.

Абдул Хамид слушаше уморено. „Лошото е, че Хадидже е права“ — мислеше си. Ако би му говорила така преди Оджак и руските победи, преди размирието в Тракия, би ѝ възразил: „Не може да има по-добър ред от реда на Османовци!“ Сега сам не би повярвал в думите си.

Лудост е, продължаваше Хадидже, да се остави държавата в детски ръце тъкмо по такова време. На какви везири би разчитал Мустафа? На същите, които я докараха дотук. Коя сила би ги изместила от топлите им места?