Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Конарци все пак издебнаха и изораха. Нивите отгоре бяха разкаляни и кашкави, на педя дълбоко още не бяха се размразили, а по високите места — вече изпръхнали твърде много, чак сухи. Някак ги поразчоплиха плитко, та засяха султановия ориз.

Тази вечер Марин се прибра от сеитба рано, много по-рано, отколкото трябваше. Той не влезе направо в собата, говореше с някого навън. Стамена не се стърпя, излезе и тя. Свечерило се беше, дошло бе онова сивосиньо време, когато не можеш да различиш лицата и цветовете, хеле ако някой стои под ореха — там стояха сега. Млъкнаха, щом видяха Стамена.

— Много рано си дойде, Марине.

— Ти се радвай невям, че дойдох — необичайно рязко отвърна Маринчо. — За малко не се напъхах на вълка в устата.

— Какво, аскер ли има къде Кричим?

— То да беше аскер!

Настръхна: никой не я гледаше в очи, мъжете стояха със сурови, затворени лица.

— Кажи де, какво е станало в Кричим?

— Кара Фейзията е в Кричим. От онази вечер.

Кара Фейзията, Кара Фейзията… Къде е чувала това име? Малък беше светът на Стамена — от Марица до Конаре, от нивите до вкъщи. И все пак като че това име вече е било в малкия ѝ свят.

— Кой беше пък тоя?

— Не помниш ли? Есенес, когато през село мина калугерът от Бачково по милостиня. Той разправяше за тоя Фейзи, сега Кара Фейзи му викат. Страшен щото.

— А той в Кричим що ще? — попита тя. — Да го хранят, а? Нали Кричим е богато.

— Богатството им изяло главата на кричимци, това е. Кара Фейзи влязъл с хората си в село и поискал погачи, кокошки, баници да му опекат. Също като кога минава аскер. Някои се опънали — зер какъв е той, та ще заповядва? Откъде да знаят, че така ще стане.

— Какво станало? — пак попита Стамена.

Другите като че бяха вече научили, гледаха встрани и мълчаха.

— Какво. Още там главатарят дал знак на хората си. Нахвърлили се като аждери да секат наред. Побягнали нашите къде очи видят, ама пеши пред кон бяга ли се? Петнайсетина души изклали. Писнало селото, наизнесъл кой какво има. Сваляли обеци от уши жените, пафти. Туй ми го каза човек, дето е видял.

— Е, а оня, Кара Фейзията?

— Нищо. Седял си на коня и дума не рекъл. Кога се скупчило всякакво, наредил на хората си да отберат среброто, а на другото — черги там, халища — огън да дадат. Изгорил си ягмата. Иди го разбери!

Нейсе, седнал да яде с първите си хора в най-богатата къща, на Панталей. — Сега вече Марин говореше към всички, сигурно дотук беше разказал, когато дойде Стамена. — Уловили хаирсъзите този Панталей и други по-заможни и започнали да ги мъчат за пари. Не зная колко е вярно, оня човек ми каза, пекли ги били на жар. Дали и това може, а?

— Всичко може — глухо издума един от мъжете под ореха. — Няма такова, дето да не може, паднеш ли на турчин в ръцете.

— Ама тия не били всичките турци бе! Кара Фейзи говорил като теб и мене. Та щом селяните чули, че ония не мирясват, почнали да се измичат в тъмното и уловили шушавата.

— А катилите останали в Кричим, така ли?

— Останали. Там са още. Снощи запалили долния край, двайсетина къщи изгорели. Тогова, дето срещнах, избягал снощи. Едва докопал драките. Викаше, страшно било, като ден светело полето, писъци, олелия, не ти е работа!

Всички мълчеха. Всеки мислеше: „Колко е от Кричим до Конаре? Днес са там, утре — тук.“

— Не може да седим и чакаме ей тъй на — рече един. — Нещо трябва да свършим.

— Разумява се какво ще е. Да си завиваме края, дорде е време.

— Още тази вечер, не ще и дума.

Маринчо не проговори. Страшно: тъй отведнъж да зареже къщата и двора! Посред нощ да юрне из горите. Сепна се — Стамена беше, дърпаше го за лакътя.

— Върви, обади на тате! Пък аз ще посбера едно-друго.

Преди среднощ се събраха у стария. Стано Мухтар сякаш не беше същият човек, въртеше се нагоре-надолу, нареждаше. А хората го слушаха, защото на всички беше взел ума — от побирчии са бягали, от войска, ама такова никой не помнеше.

Пред Становата къща отдавна се бяха скупчили хора и добичета, чакаха мухтаря, а той пък чакаше да се съберат всички. И друго вършеше, дето съвсем не му бе сега времето — разправяше се със сина си. Разправяха се за това, че Стоян не щеше да тръгне със селото.

— Рекох ти, тате — викаше, навел глава като бивол, — утре, вдругиден ако не засеем, свърши се. И сега е вече късно, а щом изтървем тия дни, отиде тя.

— А бе на глух човек ли приказвам аз? Като ти светят маслото, каква полза, че си засял? Коливо ли ще ти варим от максула?

— С триста мъки зачувах зърно, за какво беше, ако не засея, а?