Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Твърдо заключение не мога да имам — отговори италианецът. — Все пак аз съм лекар, а не пророк. Султанът е получил удар. Ако не се повтори, може и да преживее. Страшното при него е, че в тялото му не е останала никаква съпротива, на която лекарят да се облегне. Това е.

Селим замълча. Лоренцо разбираше, че младежът бе прекалено умен и прекалено безволен, за да повярва в невероятното. Просто щеше да чака — дни, седмици, месеци. Да чака и сънищата му да стават все по-гъсти от ужас и кръв, прекъсвани от диво бълнуване; щеше да подозира убийци във всеки ъгъл и всяка сянка. Не бе ли това пътят на всяка лудост?

Чу, сякаш отдалече, мекия, напевен глас:

— Вчера получих писмо от моя височайши приятел, краля на Франция.

Това не бе тайна — шехзаде Селим пишеше и получаваше писма от Людвик XVI. Те представляваха изящни, празни писания, но шехзаде се гордееше, че общува с владетеля на Франция като с равен. То не беше и мъчно — ако Селим бе полуварварски принц, Людвик XVI беше всепризнат глупак. Историята само потвърди това всеобщо мнение.

— Е, добре ли върви кралският лов?

Лоренцо не криеше пренебрежението си към глупавите слабости на краля: лова, да речем, или ключарството (владетелят на Франция изпитваше страст към брави и катинари, като намираше в разглобяването им нещо особено демократично).

— Познахте! — Селим се разсмя. — И този път в писмото става дума за лов. През последните дни кралят ударил голям глиган. Невиждан, така се произнесла свитата му.

„Затова и плащат на свитата му, за да намира невиждан всеки пъдпъдък, ударен от краля“, помисли Лоренцо, а Селим продължи, усетил недоброжелателство в очите на лекаря:

— Споменава и друго: през тази година щял да свика Генералните щати. Това го съветвали мнозина.

— Генералните щати ли? — Италианецът се сепна. — Кралят на Франция ще свика представители на съсловията? И на третото? О, ако знаете какво означава то!

— Предполагам — отговори по-скоро учтиво Селим. — От много време Франция не е имала представително събрание. Това е събитие.

— Слабо казано! Щом самият френски крал не вижда друг изход за властта си, а е принуден да се допита до третото съсловие, няма да се свърши с някакво събрание. Невъзможно! Цяла Франция е пропита от идеите на Русо и Волтер, а те не могат да бъдат уталожени с полумерки!

Тъжното лице на Селим се оживи необикновено. Не от разпалените думи на приятеля му; принцът попадна на любима тема.

— Аз съм чел Русо. Човекът е роден свободен, нали?

Общественият договор, свободното възпитание… На мене ми харесва Русо.

Не забеляза, че Лоренцо трепва: „По дяволите! — отново се изправяше той пред голямата загадка. — Това е вече прекалено абсурдно. Един принц, и то османски, ми декламира Русо и изговаря великите му принципи напевно, с най-невинен израз! Та той дава ли си сметка какво повтаря? Човекът е роден свободен!… Това означава, че хората, ако успеят — о, дано успеят! — не ще търпят никакви владетели и принцове, че от държавата, която това момче се надява да наследи, не би останал помен! Има ли по-деспотична власт от османската, има ли владетел, когото поданиците му да биха удушили с по-голяма стръв от османския?

Малоумен ли е, или смахнат? — попита се лекарят. — Може ли да се намери живо същество, така лишено от чувство за самосъхранение? Не проумява ли, че не е, че никога не може да бъде просто прилежен млад човек, увлечен от свободолюбиви идеи и страст към хармонията? Родил се е принц — толкова! Трябва да размишлява и действува като принц — толкова! Всичко друго би било самоубийство. Особено в страна, където хората имат тъй малко чувство за хумор.“

Не смееше да изрази мислите си — та на Селим бе добре известно, че в цял Константинопол няма по-отчаян поклонник на Русо от приятеля му. Можеш ли да разубедиш някого в това, в което сам си дълбоко убеден? Пък и приличаше ли нему, на Лоренцо, който бе започнал голямата игра, да се стряска насред път? Дори и да би струвала тя един човешки живот, какво от това? Резултатът от опита щеше да остане, да поучава или предпазва. „На мене ми харесва Русо…“ — как леко беше казано!

А сякаш да дообясни думите си, Селим продължаваше:

— Кой по-добре от мене би разбрал стремежа към свобода? Аз, който съм затворник от четиринадесет години.

Значи, това беше! Това наричаше Селим свобода: да ти е позволена разходка с позлатена ладия по Босфора, да отидеш на лов из Странджа; да се движиш и пътуваш… Роберто, Роберто, трябваше да го знаеш! — За един принц свободата има съвсем различен цвят и вкус от свободата за гладен занаятчия или пребит крепостен. Не е ли тук първата пукнатинка в кроежа на просветителя? Това, дето между гражданин и владетел няма дори общ език? Какво остава за обща мисъл и общо дело?