Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Лоренцо обичаше, не — беше влюбен в Константинопол с някаква изтънчена и възторжена любов на ценител. Само който е видял този единствен в света и историята град, би разбрал сладостта на една разходка край Пролива или из кривите, тесни улици, из покритите чаршии и крайбрежните пазарища. Само той би разбрал какво рискуваше християнинът (наистина, съвсем неревностен) Лоренцо, за да дръзне, предрешен като турчин, да влезе в джамията „Ая София“ или „Ахмед III“, да пие с жадни очи неизразимото величие на едната и строгото, логично изящество на другата. Или от високия мегдан на върха на Стария град, където все още стърчаха развалините на византийския акведукт, да седи с часове, унесен от синевата на двете морета със зелените им заливи и острови, със стотиците гемии и каици. „Слепци — мислеше си, — все едно че слепци ме питат каква красота намирам в светлината. Не можеш да разкажеш на човека, който не е видял Константинопол, защо този град не те пуска. А оня пък, който го е видял, никога не би попитал.“

И веднага след любовта му към столицата (в мислите му тя никога не беше столица на султана, а на безсмъртната красота) идваше нещо не тъй просто за изказване. Роберто Лоренцо неизлечимо бе встрастен в богатия и противоречив живот на Константинопол. В една действителност, изтъкана от минало и бъдеще, от спомени и очакване. Едното отричаше другото, а двете създаваха хаоса. (Хаос — тази дума все по-често се натрапваше на Лоренцо, та заместваше всичките му определения за османския живот.) Може би тъкмо затова той не можеше да се откъсне от Константинопол, средище на безбрежния хаос. „Хаосът е първично състояние — разсъждаваше бакалавърът на естествените науки, — хаосът винаги е преход към нещо. То неминуемо трябва да се роди преди края на един човешки живот и сигурно ще е огромно, ако се съди по размера на хаоса.“ Роберто Лоренцо искаше да види и преживее това рождение, бе готов да го чака с години. И не само да чака.

Когато попадна в Константинопол, кроежите му бяха скромни. Щеше му се да стане доверен лекар на западняците в големия град, на посолствата им, ако е възможно; да натрупа състояние, да наблюдава и изучава живота на града. После, на старини — да се завърне в родината си и да напише спомени и впечатления от Турция. Толкова.

Но се случи другояче: един хубав ден султановият драгоманин го препоръча пред вдовицата на покойния Мустафа хан III. Така Лоренцо проникна в харема, за да лекува малокръвието и честото главоболие на шехзаде Селим. Точно от този ден започна и новият живот на италианеца.

Ако столицата бе средище на безбрежния хаос, средище на тази столица беше Топкапу. Хиляди нишки водеха натам, в сарая се кръстосваха огромни интереси. Понякога на Лоренцо се струваше, че между трите каменни пръстена на двореца всеки бостанджия и готвач, всеки халваджия и пешкирдар принадлежат към някакъв кръг заговорници. Не можеше и да бъде иначе: безкрайната по земя и неизтощима по богатство империя, въртопът, в който бе попаднала, не можеха да не пробудят алчност и да не подхранват надежди.

Мина немалко време, докато Роберто Лоренцо прозре, че империята е била спасявана, продължаваше да съществува и сигурно щеше да оцелее тъкмо защото бе невиждано лакома плячка. Честолюбците затова са и честолюбци, великите държави затова са велики държави, понеже не умеят да делят и да се помирят в част от блестящото цяло. Виждаше се как в Топкапу френците се борят с англичаните и двете сили — от своя страна — с русите; как в Дивана и сарая еничарите воюват срещу спахиите, а духовенството им помага; как всеки еничарски ага стои зад двама-трима везири, които не можеха да се гледат един друг, а останалите, смразени на смърт с тия два-трима, работеха и срещу тях, и срещу всеки от уж своите, клеветяха главния муфтия пред главния евнух, главният евнух се опираше на султанката, която се бореше със сестрите на падишаха, сестрите на падишаха бяха готови да се изядат без сол една друга, а мъжът на по-старата, след като бе довел баджанака си до изгнание, сам намаза въжето поради доносите на другия…

„Каква е крайната сметка?“ — помъчи се да тегли черта под дългия сбор Лоренцо. Сметката беше проста: всички врагове на султана и държавата се бореха помежду си, наплашени и напрегнати, да не би друг преди тях да докопа плячката. А султанът просто си стоеше, дори си седеше; над него и наоколо се блъскаха всякакви стихии, звънеше оръжие, пръскаше кръв, но всичко това малко засягаше рахата на падишаха и властта му — те бяха на завет.