Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Султанът чакаше първия си сановник в одаята, където спеше. Приличаше на всяка друга одая във всеки конак: широка, с висок таван и два реда прозорци. Покрай стените имаше миндери. Десетина свилени възглавници, една лъвска кожа пред миндера, меден мангал с догаряща жар — така изглеждаше покоят на султана и халиф.

Личеше си, че падишахът не е добре — това бе първото, което забеляза каймакам-паша, докато се покланяше дълбоко. Абдул Хамид лежеше, високо подпрян на три възглавници. Тлъстите му плещи и гърди, коремът, който заемаше почти цялата му предница, издуваха смешно среброткания халат. Разкопчал го беше почти до кръста — тъй правеше винаги когато започваше да го души. Меките пръсти, покрити с пръстени (Абдул Хамид носеше дори и на палеца), едва се събираха на върха на корема му. От целия него, отпуснат като мъртва вещ, вееше умора и досада — умората на човек преял, препил и какво ли не превършил; досадата на остарял мъж, когото не оставят да подремне на мира.

Както всеки път, на каймакам-паша най-противно се стори султановото лице. „Е, и аз не съм хубавец — помисли си, — нито съм по-млад от него, ама дори мечият задник е по-красив от лицето му.“ Подпухнало, сякаш разплуто, сиво-жълто, с широка, къса, побеляла брада, що захващаше от носа му. Носът — широк и месест — едва се отделяше от бузите. И всред цялото това великолепие под две ниски рунтави вежди надничаха очичките. Има хора със свински очи, падишахът на османците беше от тях.

Не помръдна, когато усети, че влиза първият велможа. Някъде съвсем издълбоко, откъм бездънната кухина между брадата и коленете на падишаха, се навдигна глухо хъркане, премина в задавена кашлица, която изписа на лицето му страдание — всяко поклащане на огромното проядено тяло извикваше болка. Сетне, след доста време, кашлицата затихна и каймакамът чу:

— Много важна ли е тая работа?

— Стори ми се, че не чака за утре, затуй си позволих… Добре ли е със здравето повелителят на всички правоверни?

Султанът едва махна ръка — бледата светлина на декемврийския ден заигра в елмазите и рубините върху тази ръка, — като да искаше да каже, че какво ще се говори за здравето му: ясно беше, че е лошо.

— Та, казваш, каква била работата?

— Отзаран е дошло писмо — хвърли се с глава напред пашата. — Съобщава, че Оджак бил взет от неверниците.

Абдул Хамид се извърна с рязко, съвсем непривично за него движение. Гледаше каймакама, а каймакамът гледаше в килима. Когато посмя да вдигне очи, бе поразен — можело да изрази нещо лицето на султана! Страх и ужас, гняв и мъка изразяваше то. После падишахът се опита да вдигне ръце като за молитва или заповед, а те не го послушаха. Отхвърли глава дълбоко назад, бялата диплена чалма с елмазеното слънце над челото се свлече, а без нея повелителят на правоверните заприлича на стар търговец, току-що научил, че са потънали всичките му гемии.

Глухо и на пресекулки извираха думите от устата, му (единият ѝ ъгъл беше се изкривил надолу и оттам се стичаха в брадата старчески лиги — каймакамът чак се погнуси).

— Иде… страшното! Сега няма кой… да ги спре. Бунтуват се… всички се бунтуват… Проклети да са! Крихте… крихте от мене… Това е началото… на края. И все ти… винаги ти… ми носиш такива новини. Върви в джендема. Махайте се при тартора всички!… Не оставяте… човека… на мира! Хекимина! Викай… хекимина! — изхриптя. — Оджак… можеше да ме почака… да умра!

— Падишах! — изписка подплашено велможата.

— Не ща да чуя… Нищо не ща… да зная! Не аз… надробих тази попара! Хекимът!

Той вече беше влязъл — сухият дребен левантинец с хитри очи. Само в него имаше вяра Абдул Хамид, само той му затискал душата. Каймакам-паша тихо се измъкна, по-хубаво ще бъде да го няма, докато разбере накъде ще избие работата.

„Не ти! Сигурно аз я надробих!“ — мислеше си на излизане от Портата на щастието. Каймакам-пашата беше един от многото, които никога не повярваха в добрия изход на войната.

Отдавна вече Роберто Лоренцо, бакалавър на естествените науки от университета в Падуа и лекар на европейските посолства в Пера, влизаше лесно в Топкапу. Всички в сарая познаваха италианеца; той като че ли бе станал част от хилядната челяд на Топкапу. Често дори капуджиите или евнусите, що го водеха, разменяха с него думи — за времето, за редушките.

А и Роберто Лоренцо вече не се чувствуваше и не мислеше, както преди десетина години. Чудно му беше например че все още някои от университетските му другари го питаха в писмата си с какво тъй силно го е привлякъл Константинопол и какво интересно намира в живота на дивашката столица и собствения си живот между диваци. Не би могъл да им разкаже за всичко, което го привързваше тук, много беше. Най-напред — градът.