Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Аман!

Вели спря пред него; ръката му висеше като без сила. Крадешком изви очи към главатаря, но зеленият поглед го гледаше зорко, не допускаше никаква съпротива.

— При Фейзи няма аман, туй да се знае! — чу Вели.

Замахна и съсече едина. После — другия. Бързо, с отвращение.

Дружината навлизаше в гората, натежала от сирийска стока и сребро.

— Ставай да вървим подире им! — рече по-старият помак.

— Страх ме е, ще ни усетят.

— Що като усетят? По една гола душа носим — за какво им е?

— За каквото и душицата на тия, ранените. Страх ме е, не са туй разбойници като разбойници.

— Върви бе! — избухна по-старият. — Слуги ще им се главим, щом са толкоз салтанатлии, коняри ще им станем. Гладен ли ти се пука?

Пътеката пълзеше стръмно по гористия хълбок на планината. Двама плетяха крака от изнемога и страхове. Здрачът ставаше по-гъст, гората — по-непрогледна. На помаците се стори, че са предали душа в божи ръце и никой смъртен не ще ги отърве от ориста им.

Дирята от много коне водеше право нагоре. По-скоро я опипваха през гъсталака — беше съвсем нощ. После дочуха шум; наблизо имаше много хора.

Затаили дъх, мъжете се промъкваха безгласно, докато пред тях тъмнината се продра: огън!… Той гореше на поляна всред дъбовете. И комай преди светлината му до двамината стигна мирис на печено месо. Те душеха като изпосталели песове, несвястно и унесено, и сетната мисъл в главата им се стопи. Сякаш изстреляни, претичаха стотина крачки към огъня. Но някой вече ги държеше откъм гърба и този някой извика:

— Кого търсите и кои сте?

Страхът така ги подкоси, та един подир друг се отпуснаха в яките ръце на стражата. Наоколо им бързо се струпаха десетки мъже, всякакви по възраст, че и по език. Двамина още не бяха отворили уста за отговор (на кой ли от тия езици можеха да отговорят), един мъж разбута човешкия кръг. Погледна новодошлите и попита:

— Гладни ли сте? Викат, нямало гладни гробища, а?

Взе да цъка и клати глава — от жалост. Седна до тях в тревата, подаде им комати с шарена сол. И като гледаше как лакомо преглъщат цели залъци, захили се:

— Не ви е прехранил Траяновият път, а? Ами че за ваша уста лъжица ли е той бе, завалии? Една приказка има, невям сте я чували: минала жабата край ковачница. От ковачницата иде звън. Надникнала жабата, гледа…

— За после ще оставиш приказката!

Не бяха усетили кога зад кръга насядали да слушат мъже бе застанал оня, с везаните дрехи. Сърмата блестеше алено на притихващия огън, та непознатият изглеждаше още по-странен със замисленото си, студено лице, с острите, спокойни очи. Само силяха бе свалил — една черкезка кама стърчеше от пояса му, друго нищо.

Макар да не спомена дума да се махнат или да му сторят път, мъжете веднага наскачаха.

— Седнете!

Видяха, че след главатаря идват още пет-шест души, като да бяха от селата. Всички чакаха той да проговори, слухтяха: в такива вечери, когато при Фейзи дойдеха нови хора, главатарят не пестеше думите. Инак говореше рядко.

— Какво ви води при мене? — попита, а очите му не изпускаха новаците.

— Какво ни води, викаш — започна по-старият. — Нашата е ясна като ден. Няма вече хляб за нас по пътищата, ага, а пък на село отдавна няма.

— Няма, зная. Ама ага няма да ми казваш. Никакъв ага не съм аз.

— Прощавай, не личи какъв е там чинът ти.

— За такива като нас чин няма. Никой не ни го е дал. Сами каквото си вземем, то е наше.

— Право… Днес, знаеш, като видяхме как разпердушини кервана, рекохме си: да вървим при тоя главатар, да му се примолим, дано ни вземе. Все ще влезем в работа. Яки сме, не ни гледай, само сме поизпосталели. Ще го бъде ли, а?

— Няма — спокойно отряза главатарят.

Двамата се спогледаха безпомощно. Ще рече, трябва да се върнат на пътя. Ако тия кръвници ги отпуснат де.

— Няма да я бъде — продължи Фейзи, — затуй че на мене слуги не са ми нужни. Дружина ми трябва. Пътищата са работа за простите хаирсъзи; искам да събера дружина от хиляда души, че да ударя градовете. Там е струпано цялото злато, там е силата на султана.

Мъжете слушаха онемели; бяха се чудили: защо Фейзи прибира всеки, който искаше да тръгне подире му? Не можеха да се начудят: защо на този сякаш златото му трябва само за да плаща с него нови и нови хора? Всеки от дружината — дори широкопръстият Вели — имаше вече немалко сухи пари от пая си. Едничко главатарят (туй знаеха, защото всичко се делеше пред очите им) нямаше нищо настрана. Едва тази вечер научиха: хиляда души дружина искал да събере Фейзи. Къде се е чуло и видяло разбойнишка дружина от хиляда души? Кога разбойник е излизал от гората, за да удари град?