Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И този ден започна, както всеки друг. С ярко, жежко утро — през летата на голямата суша жегата захващаше рано. По-страшно тежеше тя над клисурата: въздухът застояваше, задушен между високите склонове, камъните се напичаха. Страховита бе тук и тишината — не се обаждаха ни пиле, ни щурец — тъй всяка твар бе замаяна от слънчевата жар. През тия утрини Траянова клисура приличаше на някаква мъртва долина — мъртви изглеждаха и мъжете, наклякали по трима и петима зад сивите от прах драки. Траянова клисура открай време бе сборище на всякакъв вид разбойници, понеже и старият път никога не оставаше без гости.

Тримата (някакви ловчански помаци, прогонени от немотията из селата си) вече часове не проговаряха дума. Те следяха пътя по-скоро по навик, отколкото с надежда. Слънцето доста се вдигна над ръба на канарите, когато из пътя взеха да минават разни. Най-първо откъм София се зададе дервиш. Тояжката му потепваше по калдъръма; сиво, конопено фередже лепнеше — мокро от пот — върху плещите му. Сетне откъде Пазарджик потече войска; орта сеймени вардеше някакъв големец. Той се кумеше сънливо посред стражата си, подпухнал, отегчен, но не подплашен.

Е, всеки разбойник си знае, че подир войската ще се появят множество търговци — заможният човек гледа да мине теснината, когато наблизо има аскер. Едва сеймените се скриха зад завоя, през клисурата рукнаха кервани. Всеки търговец водеше толкова гавази, че тримата горе си рекоха: „И хайдутлукът вече не е занаят!“

На туй се вика — вода да газиш, жаден да ходиш. Под очите на разбойниците течеше сребро и злато, а те с мъка се крепяха върху канарите, подсмърчаха, а не им държеше да мръднат. Часовете се ронеха, слънцето се вдигна високо — пътниците вече нямаха сенки по калдъръма, а се носеха в пламтящата бяла тишина като неживи, чудновати едни. От слабост и глад ушите на тримата взеха да шумят; червени кръгове замрежваха все по-често белия кенар на пътя.

— Който мине сега, спирвам го, та кво ще да е! Всичко си има край — процеди единият, чер, сух мъж, само по риза.

Останалите двамина го изгледаха унило.

— С какво ще го спреш? С тоя, тъпия нож ли бе?

— Вие крещете подире ми, пък ще видим! — упорито повтаряше черният.

Гладът го правеше много глупав.

Мина още време, тъй като пътниците — зададоха се откъм Пазарджик също — сега влачеха тантурести сенки. И те бяха трима: двама дребни базиргяни, стар и по-млад, и един слуга.

— Туй се вика късмет! — пошушна черният.

Извърна се: мярна в очите на другарите си страх, озъби им се, нямаше време за повече приказки. И над клисурата се изви гласът му — по-скоро жален, отколкото страшен:

— Стоооой!

Долу пътниците вдигнаха поглед. Три чифта ръце стискаха пищови; конете неспокойно се затеглиха. И толкоз. Само за миг търговците схванаха, че имат работа с аджамии или пък съвсем изпаднали, та свиха поводи и си тръгнаха из пътя.

Тогава стана нещо досущ щуро: черният, като видя да отминава надеждата му, изправи се цял на скалата, размаха тъпия нож и извика повторно, не — ами почти проплака:

— Стой! Хвърли кесията, ако ти е мил животът!

И остана тъй: прав, отпуснал отмалели ръце.

Търговците наистина поспряха. Зачудените им лица се разтеглиха в усмивка. Смееха се на себе си — дето беше ги стреснал безумен от глад завалия; смееха се нему дето налиташе безоръжен срещу беда. Но изведнъж очите на по-младия пътник станаха точни и жестоки, той бавно вдигна ръка и стреля.

Търговците изчезнаха зад завоя; над клисурата пак се спусна бяла тишина, а помаците продължаваха да лежат върху скалите. Но вече — двамина.

— Да бяхме го придърпали зад драките — предложи единът. — Иначе си личи, че тук има пусия.

— Трай да превали слънцето, ръка не ми се шавва в тая жега.

И млъкнаха пак.

Нагоре по клисурата се гърмеше начесто. Сигурно младият търговец с точното око вече не се смееше.

Преваляше и тоя ден над Траянова клисура. Макар все още гладни, двамата помаци взеха да виждат по-ясно — съживи ги хладината. Тогаз долу се поточи тежък керван.

Бяха не по-малко от трийсетина коне. Търговците — сирийци — водеха многобройна стража, поохлузена, но с доста оръжие.

— Туй знаеш ли що е? — мечтателно заговори единият помак. — Река злато е туй… Арабски килимчета за молитва, сирийски стъклени чаши, сахтиян и кадифета… Богати хора има по света, ей!

Керванът беше вече под сами ловчанските помаци.

— Стой!

— Това пък що е? — Двамата забравиха как загина черният и се изправиха. Погледът им шареше по склоновете — не откри там жива душа, — сетне се върна към пътя. Има си хас да бе извикал този!