Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— За младия господар не бери грижа — каза ѝ. — На сигурно е.

Тя си знаеше, че Осман ще бъде на сигурно.

Пусна резето. Коленичи край миндера, а слабите ѝ, прибелели ръце заразгръщаха зеблото. За последна нощ Омер щеше да е неин.

Погребаха го надвечер, в часа, когато — ден по-рано — бе вървял към конака и мечтал за неизказаната сладост на майския сумрак из полето. Сега туй поле се стелеше надлъж и шир, плътнозелено под млечно-зеленото небе. Вятърът откъм реката огъваше брястовете, олепяше с влага черните надгробни камъни. Спуснаха в трапа Омер, загънат в платно от чеиза на Фатма, и засваляха отгоре му мазни буци пръст.

Между камъните стоеше едничък мъж, старец. Алемдар Ибрахим не гледаше прясната купчина, неговите очи следяха пътя — край гробищата вървеше пътят за Извор.

Преди петдесетина години — спомняше си той — по същия път бе минала, прехвърлена през коня му, със стиснати зъби и сухи очи една жена. Полусвястна от мъка и обида, тя не бе помислила, че утробата ѝ ще роди плод ей за този къс земя — турското гробище край пътя.

Алемдаря погребаха седмица по-късно. Кадията пресметна наследството му на сто и петдесет кесии сребърни грошове (всяка — по петстотин гроша), два хана, трийсетина дюкяна до скелята, пет-шест къщи и осем чифлика. А затуй че деца нямаше, цялото негово богатство се падна на внук му, Осман Пазвантоглу.

На следната вечер топла тъмнина хлуеше в одаите, та всички прозорци в дома на Мустафа паша сокак бяха отворени. Фатма хатун седеше сама, без свещ, в харемлъка. Месечина се процеждаше кръстато през решетките, а всичко встрани от пъстрите петна тънеше в мътен мрак. Уж Фатма се взираше и слухтеше, а пак не долови стъпките на оногова, когото чакаше. Сепна се едва кога Осман притвори вратата зад себе си.

Изправи се пред него — двама бяха почти еднакво високи; щом положи длани върху раменете му и отпусна чело на тях, усети нетърпимата си мъка. Тя помнеше други едни плещи, които не смогваше да обгърне; друго лице, чиято брадичка се издаваше високо над главата ѝ, та не успяваше да срещне очите му.

„Толкова го обичах! — помисли си. — Така силно харесвах Омер, а му родих син, дето няма нищо от него…“

— Сами останахме, Осман! — прошепна тя, преди да заплаче. И после, между хлипането: — Няма го вече! Можеш ли да повярваш, че го няма? Аз не мога…

Той държеше крехкото ѝ тяло, усещаше как мъката го разтърсва и гъне. Познаваше майка си, та се сети: до тая вечер Фатма не се е изплакала — само пред него си даваше воля.

Мина много време. Седяха един до друг и говореха. Думите на Фатма вече бяха чисти от сълзи, само тук-там някоя още се стичаше, та гласът запираше, потрепваше и продължаваше пак:

— Бог те запази, Осман. Да бяха те намерили оная нощ, нямаше да убегнеш съдбата на баща си.

— Затуй и не ме намериха, мамо.

— Затуй ли? — Тя сякаш не че можеше, а не искаше да проумее. — Ще рече, знаял си какво очаква баща ти? Защо тогаз не му се притече?

— Нямаше кога и как. Същия ден, помниш, аз бях в Извор. Надвечер тръгнах да се връщам и срещам Ахмед бей. Цял следобед клечал край пътя да ме дочака. „Баща ти тази вечер го вика Мехмед паша — казва ми. — Какво мислиш да правим?“ Аз му наредих веднага да се прибере в еничарската къшла; еничарите му до един бяха наши.

— А защо не го накара да ги вдигне, да завардят къщата ни?

— Гледай какво питаш! Ами около къщи са се въртели поне трийсет пашовски сеймени. Щеше да стигне до бой, ще запрат нашите хора. Каква полза?

— Никаква полза. — Гласът ѝ беше празен.

— Сетне се отбих при един наш във Вароша да се предреша. В града влязох откъм реката. През джамията и бекярските одаи се прехвърлих у брат ти, за да обмисля там спокойно всичко.

Осман не подозираше, че тъкмо у шурея си би рекъл да се скрие Омер Пазвантоглу, кога отиваше към конака. И отхвърли тази мисъл, като предпочете да умре открито и прав.

— Явно беше, че пашата ни е изпреварил. Не знаех дали вика само баща ми, или вече са запрени и други наши хора. Не знаех дали около крепостта не са стаени еничари от Кладово и Калафат. Затуй реших да чакам. И да се крия, разбира се.

— Да чакаш… да се криеш… Разбира се!… — повтаряше беззвучно Фатма, дано проникне в чудовищната яснота на тия думи.

— Следната заран научих, че баща ми е убит… Види се, добре сторихме, дето нищо не сторихме. Ако бяхме се хвърлили, само неколцина… вярно, подир нас може би щяха да тръгнат някои… но колко? Без Омер Пазвантоглу останахме като без глава и ръце.