Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Вече го ядосваше мълчанието ѝ, това, че бе замръзнала с ръка върху ключалката.

— Прав си — прошепна Фатма. — Прав ще бъдеш, ако те запрат.

— Да не мислиш, че направо ще ме наръгат, без съд, без нищо? Та Омер Пазвантоглу е челебия, султанов ага. Мен и кадия не може ме съди — само Диванът.

— Тъкмо затуй не ще я докарат до съд.

— Дълга коса и къс ум! И съм седнал да ти говоря по човешки. Помръдни, че трябва да вървя.

— Не отивай, заклевам те!

Тя заплака, макар да помнеше, че точно туй не бива — сега Омер ще побегне, понеже не търпи сълзи; Фатма се вкопчи за вратата с цяло тяло, хлипаше и говореше едно през друго:

— Недей влиза сам в капана, Омер! Остави всичко и бягай! Не в Кирза — в Аксарай ще вървя подире ти, за да те гледам жив. Проклет да е и Видин, и домът ни, дето те върнаха тук!…

Той я слушаше повече с досада, отколкото с гняв. Насили се да ѝ отговори спокойно, само да я отстрани от пътя си без бой — никога не бе я ударил.

— Виж какво — рече. — Има работи, дето една жена не отбира: и да ме е страх тази вечер, и да съм убеден, че отивам на смърт, пак трябва да вървя.

Тръгнали са след мене хората, вярват ми. Ако се скрия или избягам, какво ще стане с тази вяра? Не ще имам повече свой човек във Видин, не ще има за мен място тук.

А другаде не ща. Ни в Кирза, ни в Аксарай — никъде не ща… Не съм млад, във Видин ми се мре, това е. От какво ли не се случва да отстъпи човек, Фатма, само себе си не бива! Не бива да се живее на всяка цена! Срещу много нещо, но не на всяка цена…

Вече сякаш гледаше през Фатма, съвсем потънал. Като човек, който най-сетне се е добрал до нещо, отдавна търсено. „Всеки си има своя истина“ — бе чувал да говори жена му, без да се спира на думите ѝ. А току-що, когато сам заговори, усети, че изказва правдата, напътвала целия му живот.

„Нищо на всяка цена!“ — Едно време прие изгнание, за да не се помоли, да не подкупи, да не обещае, че ще върши скрито това, което желаеше да бъде явно. И сега — ако му бе писано да умре — пак заради същото щеше да е: защото не искаше да се скрие. Да не излъже хора, които съвсем леко биха излъгали него.

Забрави Фатма: следеше мислите си, като крачеше из одаята.

Не видя, че жена му се е отместила от вратата и е приседнала. И Фатма имаше какво да обмисли.

„Ще рече, Омер знае, че отива на смърт! А аз си виках (колко глупава съм била!), че него просто го носи вятърът, и го влече водата… Безкнижен е, виках си, няма мъдрост и просветление в делата му. А какво излиза? Що книги са минали пред очите ми, колко нощи съм се мъчила да разбера къде е правдата, кой от многото закони е мой закон. Пък Омер преди мен е намерил истината си, готов е да умре, но да не отстъпи от нея…“

Тя триеше сълзи с две длани, за да разгледа по-добре мъжа си — сякаш за първо и последно. Докато Омер спря да крачи, изправи се пред нея:

— Сбогом, Фатма!

— Сбогом! — изправи се и тя.

Толкова ѝ се щеше да го прегърне, поне за миг да усети топлината му. Не го направи: това, което тази вечер премина помежду им — най-сетне, най-сетне след толкова години! — бе тъй голямо, че не му приличаше милувка или думи.

— Да те пази бог, Омер!

Той тръгна, а вече на прага, извърна се.

— Знаеш, преди години, кога рекох да те взема, всички ме раздумваха. Бамбашка си била, книги си четяла, не си била дотам хубава… Пък аз си викам, каквото и да бъде: днес ако трябваше да взема жена, пак тебе бих вземал! Сбогом, Фатма.

Тя чуваше да заглъхват стъпките му. Като удар от брадва тресна портата.

„Как можах да мисля, че съм нещастна жена, нелюбима?… — почти се усмихваше на себе си Фатма. — Пък то просто сме живели на тъмно, не сме се съзирали. Ей на, светна ли страшното, всичко се видя: обичали сме се! И сме вървели заедно, без да знаем…“

Още щом захлопна портите зад гърба си, Омер забеляза, че тази вечер улицата е по-оживена от всякога. Извън съседи, деца или случайни минувачи Омер мярна бегло поне дузина пашовски сеймени. Те се мотаеха, уж безцелно, но съмнение нямаше: с такава крачка скъсява часовете войник, поставен на стража.

Първият порив на Омер беше да се дръпне обратно зад портите си — явно, домът Пазвантоглу е обкръжен. Колкото бързо дойде тази мисъл, толкова бързо и отстъпи: Омер не можеше да се върне, не биваше. Току-що го рече пред Фатма: от себе си не трябва да отстъпваш! Ако смъртта му бе решена, не е ли все едно къде ще я дочака?

Дълго бе подскачал и се въртял зарът, преди да спре… На Омер Пазвантоглу оставаше да извърви докрай своя епек.