Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

А Фатма имаше толкова много въпроси! Защо са във Видин синът и мъжът ѝ; защо не са в поход? Вярно, откак султанът опрости рода Пазвантоглу заради подвизите на Осман из Маджарско, трима се прибраха във Видин. Но ортата им продължаваше да се бие с немците — защо Омер и Осман седяха дома? И не само те, ами всички ония, що привечер се промъкваха оттатък, в селямлъка.

Ето, това би питала Фатма, ако някой изобщо чуеше думите ѝ.

Навярно седеше тъй от часове, втренчена в мъртвия кипарис, докато сълзите ѝ бавно съхнеха. Вече по смрачаване в харемлъка влезе Алемдар Ибрахим. „Защо и той сякаш повече остаря, откак се завърнахме?“ — помисли си Фатма.

Старият се изправи пред прозорчето, загледа навън.

— Помниш ли — рече, — каква беше тази одая, когато зеленееше кипарисът?

— Помня… Съвсем друго беше тогава.

— А преди беше още по-друго. Докато живееше покойната.

Фатма почувствува: отново бе избила старата му, незаздравяла болка по загубената обич — по никога несподелената обич. Фатма хубаво познаваше тази болка. Може би затуй между нея и Алемдаря винаги бе имало нещо тяхно си, общо и съкровено.

И все пак Фатма не смогна да прогони из харемлъка онази, истинската господарка на дома. Ибрахим ага я виждаше и сега: тя никога не бе седяла с лице към прозореца, както часове и дни седят безброй мюсюлманки. А гърбом към светлината; сякаш подчертаваше, че това, което ѝ предлагат като къс от света, не е никакъв свят и че, с една дума, плюе на него. Подпряла лакти на колене, втренчена зло напред, гяурката умееше да не забелязва никого и нищо. Десетилетие живя до него, син му роди, а нито веднъж не беше му се дала… „Взимай! — като че говореха красивите ѝ сухи очи. — Щом можеш, щом силният си ти, взимай! Това не съм аз!“

— Така и не разбрах как у една жена може се побра толкова инат… — разговаряше гласно със спомена си Алемдаря. — Страшен инат, хабер си нямаш!

— Имам — усмихна се съчувствено Фатма. — И как още! Нали живея със сина ѝ толкоз години.

— Гяурска жилка! Говори си ти, ако нямаш работа — в едното влязло, от другото излязло.

— Ти тия дни говорил ли си му? — настръхна Фатма.

— Говорих… От нищо не увира неговата глава. Какво му трябва повече, кажи? Прости му падишахът, върна му половината земя, в ортата го върна.

— Ами ако Омер не може да прости на падишаха?

— Само туй не ще е. Виждам аз, ламти синът ми. Не за пари или имот. За власт навярно.

Власт… Дали наистина не беше това? Винаги бе взимала неспокойството у мъжа си за проста буйност, за неудържимо желание да върши и разваля. А може би не му достигаше тъкмо то: власт над множество човешки съдби…

— Отпърво си мислех, че търси да си оправи сметките с ония, дето му изпросиха заточение — продължи свекърът. — Хубаво. Умряха някак ненадейно два-трима негови душмани. Разбирам, някой трябва да плати двайсет и пет годишна мъка. Ами сега вече не става дума за мъст — от сутрин до вечер Омер е с тези, дето работят против Мехмед паша, мухафъзина.

Ти сама знаеш: падишахът не дава Видин да си избере аянин — твърде близо сме до Немско, тук трябва здраво да държи султанов човек. Ако във Видин вдигне глава тукашен първенец, стана тя. Може веднага да се отцепи, да направи съюз със султановите врагове. Затуй ви и прокудиха, навремето, мисля си: не дава султанът във Видинско да има много богати и много лични хора.

— А сега какво? Що има да се случи още?

Наместо туй Фатма би простенала: „Не ми важи султанът, мухафъзът и еничарите! Искам да зная какво ще бъде с мъжа и сина ми!“

— Ясно е. Ако сега не стане Омер аян, никога не ще и стане.

— Какъв ти аян! Видин пъка от войска, на що се надява Омер?

— На същата тази войска. Не виждаш ли? Всяка вечер шушука с агите, а те заран тръгват да обикалят. Подхвърлят думи, пари… Я слушай! Дойдоха.

Фатма влезе в селямлъка късно. Бе чула как агите се разотидоха и знаеше, че ще завари своите сами.

Никой от трима им — Алемдаря, Омер, Осман — не вдигна глава, когато Фатма влезе. В одаята беше душно, а димът от чибуците се стелеше като синкава мъгла. Омер стоеше пред прозореца с ръце зад гърба; до него, на миндера, седеше син ѝ, стиснал челюсти така, че върху слабите му бузи изпъкваха бучки.

Мълчеха — личеше си, че мълчат отдавна. За разлика от други път ни един не опита да ѝ покаже, че няма нищо особено, а просто седят на разговор. „Ще рече, работата е съвсем лоша!“ — мина през ума на Фатма. Тя усети как я облива жега, после — студ. От месеци чакаше бедата и ето я, дойде.