Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Защо не си залостил, дядо попе?

— Ако ще залоствам, защо съм тук? Може някой да намине, рекох.

— Кой ще намине! В миша дупка са се заврели хората. Снощи чу ли? Разграбиха Долната чаршия.

— Чух. А ти защо си не седя дома? Барем ти да не береш страх.

— Дома, тук — все то. Бог бил навсякъде, дано е тъй. Ама зная, че хаирсъзите са навсякъде. Пък и нещо научих, та бързам да ти го кажа.

Тоя Райно винаги научаваше разни новини — умееше да се прави на ударен и се мушеше между татарите в хана. Сигурно султанът знаеше по-малко от Райно клисаря или поне узнаваше по-късно от него какво става из Маджарско и под Оджак.

— Преди малко дойде татарин от Русчук. Пратили го по сухо до Оджак с писмо, а той се върнал барабар с писмото. Защо, ще питаш.

— Защо?

— Русите окръжили Оджак, дядо попе! Напролет, вземат ли да швъкат руските каравели, спукана му е работата на нашия, викам ти — колко е от Оджак до Дунава!

Попът стоеше зашеметен. Всичките му кахъри сега му се видяха дребни. Какво беше Долната чаршия, какво бе Котел с чорбаджиите и войската пред онова, което наближаваше? Стихия месеше земята от Оджак до Стамбул, премилаше хиляди съдби и променяше пътя на времето. А в същото голямо време поп Стойко се свиваше в олтара — кога най-сетне щеше да излезе из Котел, из прохода и се озове на открито?

„Господи — помоли се, — дай ми сили да надмогна себе си и недъга си, недостойните си страхове! Пастирът трябва да бъде при стадото, а от трийсет години живея между вълци. Дай ми сили, господи, да отида при хората?…“

Хората бяха събрани пред яхъра — гъста тълпа всред мръсния сняг и гюбрето. Двайсетина крачки ги деляха от дръвника с каишите; на този дръвник наказваха с бой. Сега биеха Добри от Конаре.

Добри лежеше по очи върху чворестия дънер. Докато още нещо усещаше, бе видял по нея тъмни петна — кръв, сети се; подушваше мирис на дърво и смола, смесен с друг — мирис на човешки страх. Докато имаше мисъл, тя беше: да удържа!

От последните трийсетина удара насам нито усещаше, нито мислеше. Полюляваше се като нещо без живот. Встрани от гърба — неравно морава подутина — висяха ръцете, мъртви сякаш, с разкъртени нокти. Кръвта беше засъхнала покрай ноктите, но другаде бликаше още, най-вече из ъгъла на устата. Дали извираше дълбоко от премазаните гърди, или просто от устната, здраво прехапана?

Оставаха още четирийсет удара, цели четирийсет, а момчето вече беше без свяст. Все по-гъсто насиняваше подпухналото лице; над дръвника се виеше пара — толкова лют бе студът, та кръвта димеше.

Стотина бяха мъжете, наредени с лице към дънера. Преди час ги изведоха да гледат за акъл. На повечето от тях — тези, които с години бяха ходили в Стамбул — не им беше за първо. Те стояха, като че забили нозе в снега, с изтръпнали от безсилна ярост пестници, с очи, вперени далече напред „Ще удържи ли, ще оживее ли?“ — мислеха стотината. До вчера никой не бе забелязвал Добри, нездраво, слабовато, винаги тъжно някак момче. А сега за всинца им нямаше по-скъп от човека, проснат пред яхъра. Биеха Добри, понеже бе един от тях, с Добри щеше да умре един от тях. Трябваше да очитавее Добри, за да не останат с един човек по-малко.

Белята се случи днес по обяд. Някакъв чауш обади на Яхя ага, че двамина коняри били фукнали — бройката не излизала с две. Агата загуби ум и дума: в Оджак беше напечено, откакто русите го обградиха, та Хасан паша бе наредил жив беглец да не се добира до врага. Но нали извън стената имаше купни сено за конете, на два-три дни Яхя провождаше коняри за сено. Такава работа не е за гяури — най-малко те бива да излизат извън крепостта, — но как ще накараш правоверен на работа, кога наблизо има рая? И ето, двамина бяха пребягали — ще отиде агалъкът на Яхя.

Той влетя като вятър в яхъра. Вътре беше тихо и тъмно, конярите усещаха, че иде беда. Не вдигнаха поглед, макар агата да се разкрещя още на влизане:

— Кой, кои са, тяхната верица! Сами ли бяха, кога са побягнали? Нямаше ли друг с тях, свинската ви верица? До един ще ви простра и пак ще науча кой ги е скрил, та не е обадил!

— Аз бях с тях. Няма какво да търсиш от другите.

Всички се обърнаха към онова кьоше, където бяха окачени торбите за зоб. Там, залепен за стената, стоеше Добри. Припадничавото, що едва си стискаше душата и нямаше лице за два шамара. Сега туй лице беше още по-слабо и бледо, сякаш сетната сила на конярчето се е взела, докато беше се борило със страха си.

— Сто трийсет и седем, сто трийсет и осем — чуваше гласа си Яхя ага, комуто много се щеше по-скоро да рече: „Сто и петдесет!“ Макар да си повтаряше, че конярите не ще посмеят, знаеше — не е съвсем така. Спомнил си беше как никополския черибашия го пребиха за едната хубост; какво от туй, дето после отпратиха трийсет коняри на каторга.