Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Субашата стоеше вече пред жертвата си. „Прости ми, боже, че едва днес посмях да стана човек!“ — помисли си Стойко, докато очакваше добре познатата болка от острие. Но наместо туй турчинът улови с две ръце брадата му и я затегли с все сила.

Главата на попа отскачаше насам-натам. Душеше го обида — по-нетърпима от болките — напрягаше се да не издаде звук, за да не увеличи тържеството на джелатите си. Понеже сейменът се смееше високо и подвикваше, сякаш насърчава пехливанин:

— Ха де! Оттръгни я съвсем! Нека се порадват котленци на проскубан поп!

Потен от усилие и гняв, субашата стискаше в една шепа вече изтръгнатата половина от Стойковата брада, а другата му ръка все още не се откопчваше от смъртно бялото лице на попа.

— Стига ли ти? Стига ли ти, а? — хриптеше големецът.

А Стойко не рече „стига!“ Той полусвястно си мислеше, че така и трябва, че грозната обида ще срине някакъв последен мост между него и господарите му.

— Това да ти е платата! — изрева накрай субашата. Срита попа изотзаде, докато той плетеше нозе към вратата. — И повече да не си стъпил в конака!

Стойко се облегна на чардака, дано събере сили. Всичко играеше пред погледа му — целият пролетен Котел. Как ще пренесе през веселата, празнична планинска пролет своето бездънно унижение? И може ли в един и същи свят да се поберат наведнъж толкова зеленина, цветове, слънце наедно с толкова гавра и обиди?

„Боже, ако беше само трудно и болно да се живее!… — помисли си Стойко. — Ако да не беше тъй страшно обидно да се живее…“

Черните спомени само усилиха страха му. „Що ли е тази нощ хич да не се прибирам, та утре заран да не идвам пак? Дано не им хрумне тъкмо нощес да налетят църквата.“ Сви се върху раклата в олтара, зави се с черджето от стъпалата. Подложи под глава няколко книги, между тях онази, тъничката: „Внемлете ви, читатели и слишатели, роде болгарски…“

„Роде български, ще ти стигне ли душа да дотраеш! Защо пък не, щом си дотраял ти, Стойко… Колко пъти си си викал: този удар ще бъде последният, от тоя затвор ще ме изведат вече на бесило. Пък ето те, доживя внуци и още си вардиш животеца, криеш се и надяваш, че след някой месец войската ще се вдигне и отново ще се отъмнеш. До следния път…“

Доживял, отъмнал се… Вятър! Нали всичко отминало сякаш се натрупа и събра някъде дълбоко у Стойко. Та неочаквано, точно кога за година-две се поотпусна Стойковото сърце, прегорелите страдания избиха в чудновата болест. Чинеше му се, че онова, което хората виждат и наричат поп Стойко, е само черупка, едва закрепен външен образ. А отвътре е изгнил и скапан, съвсем го няма. — „Сърдечна теснота, викаха лечителите, които по път обикаляше. — Какъв лек за сърдечната теснота? На мира трябва да стои човек, да не се ядосва и бере грижи и от самосебе си ще му премине.“

Мира, а? Стойко бе уверен, че ще я намери чак на другия свят. Затуй навярно тукашният живот му ставаше все по-непоносим, сякаш неговата измъчена душа бързаше да избяга и намери почивка в смъртта. Случваше се по цяла нощ попът да броди из къра покрай реката — боеше се от леглото си между четири стени. Ходеше из тъмницата и си поплакваше, защото всяка мисъл или спомен разбуждаха нова мъка. И така, дълги месеци.

„Те това беше най-лошото, което понесох — викаше си Стойко под протритото чердже. — Щом преминах и него, няма дъно човешкото търпило, човешките сили. Боже всевишни, какво вършат тия?“

Тази нощ ще нападнат църквата, свърши се! Все по-близо се чуваше тропотът им, примесен с диви гласове. Стори му се, че незнайните злодеи са вече тук, в църковния двор и дори под сводовете на олтара. Колцина ли са?

Може и да бе загубил свяст от страхове, но за кой знае колко време туй време сякаш спря. Ударите като да идеха издълбоко, тъпи, приглушени. Сетне, в олтара настъпи полусветлина, та Стойко взе да различава ръбовете на нещата — дали съмваше? Не, гореше, туй не бе зора, а огън. Но огънят беше далеко.

Усети радост — тъй отдавна не помнеше радост! Доволен бе като добиче, отървало касапския нож. Сепна се: „Господи, прости! На чужда беда се радвам. Но как да помогна на чуждата беда, господи?“ Пак подгъна нозе на плочите. Не се молеше. Знаеше, че на такова молитва не помага.

Заранта беше тиха до късно. Котел спеше или се правеше на заспал, но и тази утрин никой не побутна черковните порти. Поп Стойко седеше в олтара и прелистваше книги, колкото да се разтуши и скъси часовете. Все пак някой наближи църквата — нечии плахи нозе пристъпваха в кораба. Надзърна с едно око. Райно беше, клисарят.