Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Пипни ръката ми!… Не мога да я шавна. Що направиха с мене, бате? Гласът изви, сякаш ще се скъса в хленч. И продължи неочаквано твърдо: — Сакат ли съм вече, а? Ни ръце, ни нозе усещам.

— Не си сакат, мирувай! Ще мине, Добри. Вече мина.

— Може и да оживея, а? Татко викаше; от бой се не мре.

— Не мре се, ами…

Тук Първан си спомни, дето е виждал не един убит от бой.

Тъкмо помисли, че малкия пак го е унесло, а той се разшава. Тогаз Първан изрече упрека, който не му даваше мира от часове:

— Брате, защо си не мълча? Защо ти трябваше да се обаждаш?

— Че как? Други ли да изпатят на мое място?

— Може и да не изпатеха. Ако не изучат кой точно е крив, наказват всички с нещо по-дребно: три дни без чорба, да речем. Какво са три дни глад? — ще устискаме. Пък нашите нямаше да те изкажат.

— Де да знам аз… Мислех, ще вземат да бият наред. За моя вина.

В бедната светлина от прозорчето Добревите очи лъщяха трескаво. Първан почувствува велика жалост: „Сиромашкото! Втасало е, под ноктите се крепи душицата му, а все за другите бере грижа. Божичко, защо някои не могат живя просто тъй, като добитъка? Щом ти си я наредил да бъдем добитък, а не човеци, защо поне не ни остави без душа…“

— Нямаш вина ти! — изговори кораво Първан. — Ония трябваше да помислят за тебе, Йордан от Железница и Панагюрчето, дето са побягнали, кога бяхте трима. Или всички трябва да фукнат, или пък всички да стоят. Иначе един плаща заради другите, не е човешко.

— Че те ме и караха да побягна с тях… Молиха ме. Аз не рачих.

— Знам ли… — отговори не веднага Първан. — То си е твоя работа де, ама аз да бях на твое място, може и да отидех с ония. Къща нямаш, деца… Защо барем ти да не се отървеш.

Малкият мълча дълго, та на Първан се счини, че заспа. Когато отново проговори, по-старият не разбра дали брат му не бълнува. Не, Добри отвръщаше. Не само на Първан. И на себе си:

— Като излезеш над село, нали знаеш как се вижда равнината, Тракия. Балканът… Пред него — Средната гора. На Филибе тепетата.

— Какво се сети сега?

— Какво ли? — Отзаран, кога момчетата ми викаха да бягаме, рекох си: да тръгна подире им, да припълзя при русите. И туйто!… Не ще има повече робия, страх и мъки повече не ще има. Сам не знаех защо не отивам, нещо ме удържа… Пък сега зная: утре да умра, не ще жаля. Не бих могъл да пребягам отвъд, отсам ми се мре.

— Тъй е, камъкът си тежи на мястото… Къде да вървиш, къде да се денеш? — Първан заговори така, сякаш не малкият, а сам той е трескав. — Където и да вървиш, ще си мислиш как твоите се мъчат. Няма за нас никакво другаде, брате! Веднъж да се върнем на земята си. Каквото с нея, това и с нас.

— Някои от конярите тежко се обърнаха насън — беше ги стреснал високият говор. После стана пак тихо — гъста, смрадна тишина. Първан се отпусна по гръб, заслушан в дъха на малкия. Унесе се, а през съня чуваше прекъсван шепот: „Реката… на Филибе полето… върбите там…“

„Защо не се прибрахме половин година по-рано — мислеше си Фатма, опряла чело о решетката. — Нямаше да зазимим градината на този ред. Три месеца още, как ще ги изчакам! Чак тогава ще оправя къщата, двора. Както си бяха. Искам всичко да стане, както си беше.“

А дали помниш как беше, Фатма? Не, не се сещаше. Двайсет и пет години я деляха от ония дни, когато всичко ѝ се струваше и по-светло, и по-ярко. Не е ли детинство да пожелаеш завръщането на угаснали вече светлини и цветове? Беше ли самата тя онази жена, която огряваше къщата и градината с обичта си? Как да съживи у себе си вярата в човешка радост, в женско щастие?

Осъзна разочарованието си именно днес — три месеца след като се прибраха във Видин. И докато тихо подсмърчаше, си даде сметка, че плаче не за неживяното си щастие. Фатма хатун плачеше от страхове.

Тя познаваше Омер, не беше той като син ѝ (по лицето на Осман не можеш прочете нищичко). Омер приличаше на отворена книга, затуй беше живяла горчиво до него. Научаваше по очите на мъжа си радостта му от всяка любовна нощ, прекарана в чужди хареми; знаеше кога Омер е спечелил на зар или му се е усладило виното. Святкаше през такива дни Омер. Той винаги бе живял само за себе си, но сега Фатма предчувствуваше, че увлича подире си и другиго. Син ѝ.

От седмици вече, случеше ли се двамата мъже да са сами, а тя надзърнеше в селямлъка, приказките секваха. Поседяваха трима така, всеки умислен за нещо свое, сетне Фатма си излизаше покорно, усетила колко е излишна. Друг път вечер, ако наминеше към одаята на Осман, заварваше го буден в тъмното, стиснал между зъби чибука с отдавна угаснала жар. Уж я разпитваше защо не си легне, не е ли уморена, а тя чувствуваше, че всички тия думи казват едно: „Върви си! Остави ме сам!…“