Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Нищо не смеят ми стори! — винаги отговаряше Омер. — За час време ще вдигна аскера от цялата крепост, пълна е с мои хора.

— Същите тия, дето не си мръднаха пръста, кога си потеглил в заточение, нали?

Тук Омер млъкваше, понеже не обичаше невесели предвиждания или спомени. Някога и Фатма все туй бе повтаряла: „Победеният е без приятели!“ Ама сега Пазвантоглу нямаше да бъде победен, уверен беше.

Везирският сеймен дойде привечер, Омер тъкмо пиеше кафето си в селямлъка. Оня рече, че ще почака, седна на стълбите и опна нозе. Фатма хатун бе чула през отворения прозорец гласа му, надникна. И вече щеше да се дръпне, нещо я задържа.

Усети ли, че е сам, сейменът се вдигна, заозърта се, привлече се покрай стената, надникна зад ъгъла. Явно: този човек идеше, за да узнае и съобщи нещо си.

След като свърши своята незабелязана работа (нали не мярна Фатма, залепена зад решетките), той отново си седна на стъпалата. Омеровият гавазин му предаде отговора на господаря си и оня нехайно се упъти към улицата.

Омер не излезе на чардака — иначе би го чула, превърнала се беше в слух. Но стана нещо, което се случваше рядко през дългия им общ живот: Омер идваше към харемлъка.

Той влезе, изправи се посред одаята. Замислен, все едно че не забеляза жена си. А тя го познаваше: вземе ли да прекарва длан под добре очертаната челюст и ъгловатата си брадичка, Омер Пазвантоглу мисли, та чак пращят чарковете му. На края сключи ръце зад гърба, залюля се от пети на пръсти (туй пък вършеше, когато решава нещо дръзко, някому напук) и едва тогаз спря поглед върху Фатма.

— Осман къде е?

— Не съм го виждала от отзаран. Вчера спомена, че ще отиде до Извор. Искал да научи какво е станало с чифлика след миналогодишната ягма.

— Нему какво влиза в работата Извор? Нали Извор не ми е върнат.

— Гледам, тегли го все към старите ти чифлици, макар сега да не са наши.

— Ако пратя човек до Извор, за колко часа ли ще стигне? Най-малко три… Няма полза.

Уж понечи да излезе, а се бавеше. Фатма не сне очи от лицето му — нима ще си излезе тъй, без да ѝ каже нищо?

— За какво толкова ти е потрябвал? — престраши се Фатма.

— Да го видя исках… Не ми се тръгва, преди да го видя.

Той вече стоеше до вратата.

Ставаше нещо тази вечер, иначе Омер не би влязъл в харемлъка, не би се помайвал, сякаш го дърпат назад. И Фатма се реши. Двайсет и пет години бе приемала само това, което мъж ѝ разсеяно бе ѝ отпускал — случайно изтървана дума, бегла полумилувка. А тя никога не поиска повече за себе си: не желаеше да му натрапва лицето си — остричко, нехубаво, с безцветни коси и редки мигли, негладка кожа и тъжни очи. Прекалено ярък бе чувствувала Омер, за да привлича погледа му върху си.

Но тая вечер тъкмо защото наближаваше нещо неопределено, а страховито, Фатма доби смелост. Избърза със ситните си крачки подир мъжа си, застана между него и вратата.

— Омер! — Гласът ѝ трепереше от сълзи, а пък не стана мек, разчувствуващ, като глас на отчаяна жена. — Какво има? Кажи ми, виждаш, не мога вече! От всичко, което си имал, делила съм с тебе само злото, свикнах, ще изтърпя и това! Само ми кажи, Омер — къде отиваш?

Тя ли говореше така? Тя ли си позволи да напомня, че не бе споделила ни богатството, ни насладите, дори не и леглото на Омер Пазвантоглу, а четвърт век е линяла в сянката на волния му живот?

Той се взря, сякаш я виждаше за първи път: плахо, тревожно лице, което мъката не заруменяваше, ами покриваше с червени петна. И все пак в туй некрасиво лице имаше толкова всеотдайна твърдост, че на мъжа му дожаля. Пък и мразеше грозотата Омер, та само пред страха, че след миг ще види сълзи по увехналите бузи, че ще чуе дрезгав глас да нарежда укори и заклинания, той спря и заговори:

— Нищо не става! Измисляш си.

— Какъв беше тоя сейменин, Омер? Видях го да души като копой покрай дувара. Нали пашата го е пратил?

— Душел, казваш… — Позамисли се.

— Излез и не се връщай, Омер! Намислили са да те уловят в къщата ти, като заек ще те заградят.

— Мене ли! Че зад мен са първенците на цяло Видинско, ще пламне Видин завчас. Ами аз син нямам ли, света ще обърне Осман и ще разплати за мене! Разбра Мехмед паша, че няма накъде, вика ме да се сприкажем.

— И ще вървиш ли?

— Ще вървя. Трябва да вървя. Мислиш, отиввах, ако не съм сигурен, че не ще посмее. Просто ще известя на моите хора, че съм у пашата. Рече ли да ме запре, още нощес ще дадат знака. Тъй дори ще бъде по-добре — ще излезе, че се браним. Прав ли съм?