Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Какво има?

— Ферман — отговори Осман спокойно, сякаш майка му вече месеци е била въведена в мъжките им дела. — Да го изчетеш искаш ли?

Фатма разстла под свещника дълго-тесния лист:

„До негово превъзходителство Мехмед паша, мухафъз на Видин. От високославния ми ферман ще узнаете, че съм възмутен от смутовете и размириците в граничната ми крепост Видин. След внимателно изучаване донесе ми се, че имената на по-главните бунтовници са следните: Омер Пазвантоглу и син му Осман, аги в трийсет и първа еничарска орта… Заповядвам на видинския мухафъз да направи необходимото, за да премахне разбойниците. В крепостта и граничния край да не остане жив разбойник! Ако еничарските орти се притекат в помощ на размирниците, нека бъдат пръснати из други крепости на държавата ми!…“

Когато вдигна очи, забеляза, че и тримата я гледат. Тя преглътна, устните ѝ бяха съвсем сухи.

— Няма що — изговори. — По-добре е да тръгнем още тази нощ. В Кирза ли ще вървим?

— Никаква Кирза! — чак сега се обади Омер. — Не ще мръдна повече от Видин. Половината еничари тук са мои.

— Омер, махни се!

Фатма не се сдържа, макар да знаеше, че не бива да го кара това или онова; той ще направи тъкмо обратното.

А Омер дори не я чу. Продължаваше собствената си мисъл:

— Няма ферман да бъда посечен, нали? Бои се султанът. „Ако еничарите опитат…“ Ще рече, ясно му е, че видинци стоят зад Пазвантоглу. Иначе направо би писал: „Очистете тогова!“

— Не се ли сещаш защо не пише? За да може Мехмед паша да го изтълкува, както ще. Ако успее да те убие — добре. Ако ли не…

— Те това е! Ако успее. Ама между най-близките му има вече мои хора. Как, мислиш, попадна ферманът в ръцете ми? И защо Мехмед паша не стори нищо досега?

— Дано си прав, Омер, дано съм сгрешила!

Тя винаги умееше да го засрами чрез примирението си заради неговата нетърпелива грубост. Поиска му се да я утеши — просто, за да не ѝ е длъжен:

— Не бой се! — рече. — Чер грош се не губи.

Измина зимата, че — кажи го — и пролетта. Напусто хората и през тази пролет се изпренадаха за дъжд — от марта си пролича, че дъжд няма да има. Към Четирийсет мъченици земята вече се пропука, а подир войската, що кръстосваше пътищата, се носеха бели облаци прах.

Четвърта година на голямата суша… Старците викаха, че ако прехвърли три години, тя държи седем — както в светото писание, дето се говори за праведния Йосиф.

Видинско приличаше на разбутан мравуняк през хиляда седемстотин осемдесет и осмо лято. Поне половината от войниците, които миналата година Юсуф паша преведе към Немско, май бяха се оттекли назад. Бегълците течеха като мътна река из друмовете на Подунавието и сякаш ги попиваше земята. Тъй или иначе, не стигаха до Стамбул, губеха се из Румелия.

Нямаше сила, дето да излезе наглава с подивялата войска — Мехмед паша, мухафъзът, се топеше от ядове. Затуй един втори ферман: „Какво става с размирните първенци, премахнати ли са?“ — му дойде като гръм. Да извика Пазвантоглу на съд пашата не смееше; многобройни и видни приятели имаше старият род Пазвантоглу в крепостта. Да би го затворил — пак същото. За една нощ във Видинско можеше да пламне метеж. В такива страхове и колебания бяха изтекли месеци, без мухафъзът да стигне до какво да е решение.

Пролетта дойде и в големия двор на Мустафа паша сокак. Но съвсем не онази пролет, която Фатма така жадно чакаше. Жената не намираше мира подир султановия ферман. Тя не разпореди да прекопаят градината, нито да подравнят чемшира. Уж белосаха харемлъка ѝ, където пренесе своите книги, а Фатма все по-рядко се задържаше с книга на колене.

Без да усети как, Фатма хатун, родена и израсла на сянка, полека се встрасти в голямата игра, която кипеше около дома ѝ. Понякога на жената се струваше, че ето на, заровете, разклатени и затоплени от стотици мъжки ръце, сега ще изтракат на пода. А тя ще надзърне през раменете на играчите и ще види: дюшеш или епек.

От Осман нищо не смогваше да изкопчи: не се отпускаше в приказки син ѝ, той слабо напомняше Омер. Омер бе расъл в охолство, затуй броеше всяка своя несполука за някаква грешка на ориста, за нещо нередно и нетрайно. Другояче живя младият Пазвантоглу — от първия свой ден той помнеше само чужбина, несрета и страхове — разплаканите очи на майка си, пусии из босненските върли клисури. Та не би му се видяло чудно, ако някакъв случай отново би го запратил там, откъдето току-що се прибра.

Нерядко през тия пролетни дни спореха двама с баща си. Омер нехаеше за заплахата, нависнала над дома им. От заран до тъмно той беше из улиците, по кафенетата. Осман напразно му думаше, че няма полза сам да се набива в очи. Премълчаваше останалото, за да не го дразни: баща му не държеше езика си, пламваше от нищо и избухваше в закани или ругатни. „Добичето водят за юлара, а човек — за езика“ — известно е. Синът се боеше, че месеците на усилия и опасност ще вървят по дявола заради една бащина му дума.