Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Може би… Може би имаше една дребна възможност: да обади на своите хора къде отива, нащрек да са. Та когато преминава през чаршията, ще подхвърли някому, че го е викал пашата — нека той предаде и на другите.

Чуваше зад себе си стъпки, ни по-бързи, ни по-бавни от своите. „Чакали! — рече си с презрение. — Нищо не вършат направо, открито. И какво изведнъж му текна на оня шопар? (Касаеше се за Мехмед паша.) Мигар ще посмее да запре Омер Пазвантоглу?“

За по-лошото не искаше да мисли, макар то да напираше през мислите му: „Закъсняхме ние, прозяпахме… Приспа ни, хитрецът му с хитрец! Ама не ще бъде неговата, докато е жив Пазвантоглу!“

Докато е жив: Как внезапно осъзна великия смисъл на тази къса дума! Забрави тежките, лепливи стъпки зад гърба си, заплахата и провала. Вдигна глава, огледа дърветата, бледозеленото вечерно небе. „Като петровска ябълка — помисли си. — Всички виждат небето синьо, само майка ми понякога го виждаше зелено… Тя казваше тъй: като петровска ябълка.“

Майка му… Откога не я е споменавал? Не беше го обичала гяурката, той бе част от омразния дом, от чуждия, натрапен ѝ с насилие свят. Не запомни веднъж да го е погалила, да го прикотка, както всяка майка… Или да!… Един път, той беше болен, лежеше в треска. Тогава я видя да се надвесва над него, а очите ѝ — сухите, зли очи — бяха овлажнели. „Не бой се! — издума гяурката. — Не бой се, мама е тук…“ Тъй издума на своя език, нему — на Омер — рядко говореше турски.

„Не боя се! — викаше си синът ѝ; вече възвиваше по чаршията. — Никак не се боя. Не за първо съм натясно, пък ей ме, още съм жив, живея…“

Из един път безкрайно му се дощя да не е тук, където небето захваща чак над покриви и дувари, а другаде, далеко… На кон да е, да го води раван през сумрачното поле и да усеща как над него и над цялата земя бавно, меко се отпуска пролетната нощ. Да види как последната светлина се стапя в ручеи и локви, как горите стават теменужни, преди да почернеят… Конят да пръхти, а Омер да положи длан върху топлата му кожа, да охлаби юзди, да вдъхне дълбоко. Има ли нещо по-сладко от дъха на пролетната вечер! В такива вечери до сълзи силно усещаш, че си жив…

Жив си! Още живееш, Омер Пазвантоглу. А тия няколкостотин крачки, дето те делят от жребия ти, трябва да изминеш тъй, та утре никой да не разправя: „Видях как Пазвантоглу бяга, крила сякаш бяха му поникнали! Шмугна се из навалицата, прехвърли оня зид…“

А би било толкова лесно за постигане! Ето, оттук, през кафенето на Муртаза, през задната вратичка — в двора на медресето, и през двора… Така обмисляше Омер, а наместо туй подвикна на един еничар, седнал пред кафенето:

— При Мехмед паша отивам, Еюб бей. Викал ме е на диван тази вечер.

Цялата кръв се дръпна от челото на бея. Омер угади, че оня веднага ще рипне и обади на своите хора. „Не съм сам!“ — помисли Омер.

Вече бе наближил конака.

Изпъна гръб, отметна глава. Неколцината сеирджии, дето винаги ги има да се размайват пред конака, видяха как прекрачва прага му някакъв едър, разгърден мъж в нова риза и със сребърен силях.

Омер Пазвантоглу отиваше срещу ориста си.

Заизкачва тежко витата стълба. Бавно и тежко — не той бе молил да дойде, идеше канен. Едва прекара поглед през лицата на сеймените — нямаше едно близко между тях. „Как винаги става тъй, че султановите хора са ми чужди? Дали наистина не е от гяурската кръв? Така вика тате: от гяурската…“

Той беше възлязъл в кръглия трем, когато го свалиха. Двамина го прободоха откъм гърба, а трети държеше запънат пищов срещу гърдите му.

Омер Пазвантоглу залитна с ръка върху ножа си, дори го полуизтегли и чак тогава се срина възнак. Последното, което очите му видяха, бе таванът: изкусно рязан таван от позлатено дърво. Дърворязано слънце… Позлатата се разля и покри всичко — бляскаво пламтяща.

„Под слънцето умирам… — помисли си. — Не е вярно, че смъртта не боли…“

Нощта избеляваше, когато на портите се потропа. Фатма не бе лягала цяла нощ, седеше в бялата си одая и ги чакаше. Знаеше, че ще дойдат, знаеше и какво ще ѝ донесат. Затуй тропотът не я стресна. Придърпа яшмака над лицето си, докато покрай нея се совнаха слугите, излязоха из треперливата светлина на свещта и потънаха в двора. Портите изскърцаха на два пъти, а към чардака се заизкачваха с труд някои, които носеха нещо голямо, увито в зебло. Носеха Омер Пазвантоглу.

Фатма отстъпи тихо, за да го внесат в селямлъка.

После им даде знак да излязат. По-старият им слуга — Исмет — за малко спря.