Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Тъй много искаше да те види, преди да отиде на смърт! — прекъсна го унесено майка му. — Не му се тръгваше без сбогом… И рече: син аз нямам ли? Кой би посегнал на Пазвантоглу, щом той има син да отмъсти?

Синът се дръпна в тъмнината. Толкова уверен в своята правота, защо му се прииска да се оправдае пред дребната, тиха женица до него, защо чувствуваше, че думите му не я убеждават?

— Има син баща ми, не бой се! Не ще остане неотмъстена кръвта му, това казвам аз, синът на един убит, пред майка си. Кълна ти се!… — добави след малко, понеже много би предпочел да не се кълне.

— Вярвам ти — вяло отвърна тя.

А си мислеше, че никаква мъст не ще ѝ върне Омер.

— Тая нощ потеглям — бързаше да я отклони от повече укори синът.

— Къде ще бягаш? В Босна ли? Там баща ти имаше приятели.

— За Маджарско тръгвам, ще гоня трийсет и първата орта.

Това тя не очакваше: хладният, пресметлив Осман сам да се навре всред еничари.

— Ум имаш ли? Та ти си вече син на султанов враг, на осъден. За тебе и заточение е малко — ще те пратят на каторга поне.

— То би станало, ако продължавах да се крия, а ме уловят. Пък така, щом сам отивам на война, не съм гузен. Ще рече, не съм причастен към делата на баща си.

— Колко рано забравяш, че именно султанът погуби Омер Пазвантоглу!

— Не съм забравил — за първи път тази вечер рязко заговори Осман. — И не ще забравя, че Осман Пазвантоглу, син на първото семейство във Видин, живя като арнаутски хайдук до двайсет и пет години. Не ще забравя гаврата на бейските синчета в Кирза, нито раните, дето влачеше баща ми, когато бе лежал на пусия за триста мръсни гроша.

Кой може да ми заплати унижението, мъките на тия двайсет и пет години? — с неприсъща разпаленост продължаваше Осман. — Само оня, султанът! Баща ми опита да му върне и не успя — не успяват по нас такива като Омер Пазвантоглу.

Усещам, тебе ти е тежко, че не приличам на баща си. Вълк беше Омер, викаш си, а син му що е? — Лисица. Ама Омер отиде на смърт и никой пръста си не помръдна, дори аз. Да, аз… Мислиш, че не виждам ли: не ми го прощаваш. А аз просто не ща да ме прободат в гърба! Искам да живея, за да завърша това, дето баща ми не смогна. Но не като него, само не по този път!

— Че какъв толкоз беше пътят на баща ти?

— Не се огъваше Омер Пазвантоглу, ти най-добре го знаеш. Викам си: сякаш го блазнеше не целта, а туй, че като върви към нея, ще вдигне шум и трясък, никому не ще отстъпи, всекиму ще хвърли в очи някаква своя, бамбашка правда.

Те пак говориха, спореха, както през вечерите в Кирза. Въпреки горчивината Фатма усети и гордост: само с Осман се чувствуваше равна. Вярно, той вече бе отминал далеко напред, та виждаше по-добре от нея (виждаше дори защо трябва да оставиш без помощ един осъден на смърт баща), но нали тя бе го водила за ръка, докато направи първите си стъпки?

Син ѝ сега се преобличаше. Хвърли простите дрехи, под които беше се крил; извади еничарския си каяфет.

— Един верен и предан еничар ще намери своята орта за нещастие на неверниците! — промърмори с присмех.

Вече пременен, улови майка си за ръка, поведе я към чардака. Тя се дръпна:

— Не искам да те изпровождам, Осман. Двамина изпратих тия дни и двамината не се върнаха. Не ми казвай сбогом!

— Не бой се, не ще бъда третият! Аз ще оживея, майко, ще живея на всяка цена!

През прозореца Фатма забеляза как син ѝ се шмугна в тъмния двор. Той пое не към портите, а през комшулука — щеше да гони пристана при Мустафа паша табия.

„Ще живея на всяка цена!“ — още звучеше в ушите на майката. Не е ли странно? — Едва преди седмица на същото място някой бе изрекъл други думи: „Нищо — на всяка цена! Не и да се живее на всяка цена…“ Кой от двама беше правият? Осман, разбира се. Защото Омер загуби. А защо да бе загубил? Нали той си пожела тъкмо туй: да не спечели на цена, която намираше прекалено висока? Тогава… прав излезе Омер. А защо Омер? Не пожела ли сам Осман да плати цената, която баща му бе намерил висока?

„Какво ще рече да загубиш и какво — да спечелиш? — питаше се Фатма. — Невинаги да умреш означава загуба, а да живееш — печалба. Едно решава всичко: дали си живял и умрял според своята правда. Само то…“

„И днес ако ни не излезе късметът, спукана е нашата! От осем дни лепнем в канарите, що керван, що търговци преминаха под очите ни, а все нищо… Няма сполука за нас!“

Трима мъже лежеха върху напечените скали и не откъсваха уморен, зъл, гладен поглед от стария път през Траянова клисура. Кой знае защо, когато е дума за глад, представяш си гладен селянин или гладен роб. И се топиш от жалост — нали всички кахъри са бели, сравниш ли ги с глада. А за гладен разбойник никой не помисля. Пък той е също толкова тъжно нещо, защото все пак е един гладен човек.