Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Насред друма, на завоя, беше застанал някакъв конник. Към трийсетгодишен, облечен необичайно богато като за хаирсъзин. И необичайно богато въоръжен. Колко ли струваше само жребецът му — не кон, а огън! Непознатият седеше върху му, спокоен и нащрек едновременно — сякаш змия, втренчена в мишка, за да ѝ вземе целия страх и я глътне на един залък.

Странни бяха и лицето, и очите на непознатия — да би го срещнал из софийските чаршии, щеше да го вземеш за шоп: рус, та пепеляв, загорял, зеленоок. Туй, което го различаваше от шопите, бе натрапчиво, а неуловимо. Дали чертите на лицето — корави, изсечени, неподвижни? Дали дръзката самоувереност, жестоката студенина?

Хората от кервана бяха пропуснали мига на появата му — изглеждаха слисани.

Оставете всички натоварени коне, кесиите и оръжието! Тогава отминете! И по-добре ще е никой да не посяга към пищова!

Той говореше невисоко, бавно, сякаш разпореждаше съвсем обикновена работа.

Колкото и стреснати да бяха керванджиите, един от тях — гавазин — посегна към пояса си. Но още неизкарал пищов, тресна изстрел и керванджията се свлече от седлото. Не беше мъртъв — виеше се в прахта.

— Хвърлете оръжието и парите и отминете със здраве! — повтори още по-спокойно непознатият. — Напусто…

— Какво чакате бе, серсеми! — изкрещя не на себе си един от търговците, жилав сириец с птиче лице. — За какво ми ядете хляба? От един хаирсъзин загубихте ум и дума!

И сам гръмна напосоки.

Изведнъж Траянова клисура екна така, като че се сражават две войски. Канарите повтаряха екота, той отскачаше многократно, докато се измъкне към вечерното небе. Хората на чудноватия непознат отпърво бяха стреляли из драките — още тогаз стовариха поне пет-шестима гавази. Сетне излязоха на пътя и те; нестройният гърмеж сега отстъпи на звън от ножове.

Цялата суматоха трая, докато преброиш до двеста. Прекрати я викът на един от търговците:

— Спри! Ще дадем!

— Спри! — сякаш отекнаха камъните, а то бе извикал непознатият.

Чудо: само след миг над клисурата отново стана тихо, и в прозрачно-синия вечерен покой някак чуждо лежеха посред пътя труповете на хора и животни и червенееха локвите кръв.

Сега се видяха хората на непознатия — десетина. От тях един беше убит. А керванът загуби осем души. Сириецът, който бе заповядал боя, притискаше с две ръце хълбока си; през пръстите му се сцеждаха тъмни капки. Ранени бяха още керванджии. Те потръпваха върху калдъръма, силеха се да се доберат до тревата край пътя, хленчеха и проклинаха с угасващи гласове.

В средата на туй пъстро сборище стоеше непознатият — нищо в стойката и израза му не беше се променило.

— Казах ви, че ще е напусто — продължи думите, прекъснати преди малко от гърмежи, смърт и сполука. — Когато някой срещне Фейзи, всичко е напусто.

Без да им заповядва повторно, керванджиите взеха да се бъркат в пояси и дисаги: пред коня на мъжа — който се назова Фейзи — затупаха големи и малки кесии.

— Дали ще трябва хората ми да ви опипат? — каза той без заплаха.

Сега керванджиите бръкнаха по-дълбоко; нахвърляха наземи и онова, дето бяха се надявали, че ще спасят. Доста, зер търговецът по-бързо прежалва живота, отколкото златото си.

— Силяха! — кратко нареди победителят. — Зарежете товарните коне и потегляйте!

Керванът — ама какъв керван ми беше вече то! — се източи покрай незнайните конници, оставяйки кървава диря.

Чудна работа! — туй двамината на канарата съзнаха едва сега! Никой от незнайните не стори нищо, което главатарят им не бе заповядал. Никой не се нахвърли върху купчината имане, не се обади и не се откъсна от реда. Войската, дето е войска, по̀ не знае подчинение.

Още незаглъхнали стъпките на олекналия керван, мъжът в богатите дрехи разпореди:

— Двамина да натоварят ягмата на празните коне! Вели да довърши ранените! Тръгваме!

Онзи, когото нарекоха Вели, изстъпи встрани, докато другарите му се занимаваха с плячката. Изтегли той калъч, а се помайваше, дори завъртя коня край главатаря си — май опита да му рече нещо. Главатарят не го и погледна. Вели постоя зад гърба му — сякаш набираше смелост да се опре, — сетне неохотно скочи от седлото и се упъти към ранените.

Бяха останали само двама — другите някак се повлякоха с кервана. Тия бяха почти без свяст, та едничко по гърча или хъхренето им се познаваше, че са живи. Но когато Вели ги наближи с голия калъч, единият се привдигна на лакът, изпъна врат и — прекосен от ужас — изкрещя диво: