Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ако този човек не бе ги водил вече месеци от сполука към сполука, ако преди туй, когато тръгнаха от София, не беше предрекъл, че ще стане тъкмо както ставаше — че за дребния хаирсъзин не ще има вече хляб, — не биха повярвали на думите му. Но през това време (през вечерите, в които Фейзи бе делил плячката с някаква хладна, неразбойнишка справедливост, като раздаваше своя пай на новаците) бе спечелил нещо голямо: доверието на дружината. Не за да натъпче две дисаги с крадено злато бе ги повел брезнишкият шоп, дьонмето. Към някаква цел — все още неуловима и невероятна, но упорито преследвана. „Той крои, той знае!“ — мислеха си за него мъжете. Дори тези, които добре помнеха слабоватото диво шопче, дето се надяваше да го сторят еничар и се поболя от мъка, кога султанът го не рачи.

А главатарят продължаваше:

— Половин година, откакто сме така. От седмица-две всяка вечер идат нови. Тия гледате ли ги? (Посочи с очи селяните.) От селата са, от саранбейските. Правите ли сметка, докъде стигна тя, щом селянинът тръгна по хаирсъзлък? Когато няма закон, когато никой не го е еня как живее човекът и какво яде, сам човекът трябва да си търси път.

Обърна се към новите, те го гледаха в очи: „Ти баща, ти майка“ — говореха сякаш.

— Вие как я мислите тази, лесна ли ще е?

— Не мислим, как ще мислим?

— Ваша воля. Аз ви казвам едно: и хубаво, и лошо има при мене. То е като с вълка и кучето — сит е вълкът, ако му държи, ако се не бои от чобани и псета. И ако не спи дълбоко. Защото всеки му е душманин на вълка, и кучетата, и другите вълци! А за кучето пък знаете сами.

— Знаем. От кучи хаир сме дошли.

— Тъй. Сега запомнете! — Главатарят се изправи. — Запомнете хубаво, защото туй го казвам веднъж: вълкът живее на воля, но и вълкът живее по закон, на глутницата закона. Един води всички, един мисли за всички. Той е силен с тях и те с него. Утре заран ще ви дам кон и силях, и дрехи. Каквото за мене, такова и за вас. Слезем ли по селата, туй да казвате: при Фейзи има хляб и воля.

— Не ще ли наредиш тая вечер още да ни дадат силяхи?

— Утре, рекох. Една нощ премислете: няма връщане от дружината на Фейзи, няма връщане назад. Премислете хубаво. За последно избирате.

Мъжете му сториха път и главатарят отмина бавно. Отиваше край своя огън; дружината си знаеше, че той с часове може да седи, втренчен в червения блясък на жарта, в сините и жълти езици. Така го видяха след малко — изрязваше се, тънък и чер, върху аленото зарево на огъня, сам. Съвсем сам.

Двамата се дръпнаха настрани от дружината, нали още не бяха свои. Опънаха се на тревата, зачакаха печена мръвка. И леко, и страшно им беше. Щеше да им е само леко, ако онзи не беше рекъл: „За последно!“

Втора година траеше войната. Преваляше четвъртата година на голямата суша. Никой от хората, които плащаха данък и отиваха в бой, които търгуваха или водеха войници, никой от тези хора в края на хилядо седемстотин осемдесет и осма година не усещаше, че прекрачва някаква граница — границата между две времена. Просто отново, както толкова пъти — мислеха си те, — се е разбъркало. Ще улегне пак, ще потече постарому. През годината, която идеше например: хиляда седемстотин осемдесет и девета.

Зимата беше такава, та кой да е татарин не би могъл да язди повече от четири-пет часа. Пък Оджак е далече, накрай света, и от него до първата смяна на конете има десетина дни. Затова вестта за падането на Оджак дойде в Стамбул едва през последните дни на старата година.

Както му е ред, не султан Абдул Хамид прочете въпросното писмо; падишахът не четеше и много по-важни. Еминът на дефтерхането, който от години не намираше време за сън, пробяга с очи листа. Беше капнал, затова му се стори, че сънува. Заникна по-хубаво. Не сънуваше. Паднала бе последната османска твърдина на северния бряг.

Всички в сарая очакваха това, откак Хасан паша изведе корабите си из залива на Оджак. И все пак беше лошо, много лошо. Защото някой трябваше да го съобщи на султана. Абдул Хамид не прощаваше неприятните вести и нарочваше вестителя, сякаш той е крив за поражението, недобора или смъртта. Еминът на дефтерхането подхвърли новината на началника си, той — на своя началник, докато най-после опря до каймакам-пашата — сановника, който заместваше великия везир. Каймакам-паша въздъхна дълбоко и се упъти към сарая.

При портата на щастието — третата порта — началникът на белите евнуси го пресрещна и му каза, че падишахът не бил здрав, но може би ще го приемел, ако работата е много важна. Как му се щеше на каймакамина да отговори, че не си струва трудът да безпокоят падишаха с дреболии! А вместо това рече: „Важно е. Неверниците са взели Оджак.“