Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Едва Роберто Лоренцо стигна до тази мисъл, и за малко не загуби любопитство към обърканата плетеница на Топкапу, нещо ново го прикова още по-силно към Стария сарай. Беше самият Селим — принцът, който трябваше да бъде лекуван от малокръвие и болки в главата.

За поклонника на Просвещението, безбожника Лоренцо, нямаше нищо по-божествено от човека. Лекарят можеше с часове на наблюдава някой дребен търговец на риба край Златния рог, можеше часове да разговаря с дервиши и бакърджии и цели нощи след това да размисля върху неизчерпаемото многообразие на човека, върху непроходимите различия между западняка и ориенталеца. Точно тази винаги жадна любознателност го привлече към личността на принца. Личност — малко са мюсюлманите в столицата, които би нарекъл личности, а Селим като да беше най-неповторимата.

Принцът не бе изключително умен — всеки гръцки драгоманин при Портата би го сложил без усилие в джоба си. Не притежаваше и онази тъй честа и развита на Изток черта: хладното двуличие, примесено с просташка хитрост, грубата жестокост, прибулена от изящно величие — цялата фанатична ограниченост, скрита зад мек, отпуснат фатализъм, която хората от векове наричат просто ориенталщина. Силата и слабостта на Изтока.

Е добре, у Селим нямаше нищо от такава сила и такава слабост. Селим се отделяше, чудновато чужд, от всичко, което го заобикаляше; носеше черти съвсем не изключителни, които би имал всеки, ако този всеки не беше мюсюлманин, не беше принц и не бе прекарал целия си съзнателен живот в най-неестествена среда — харема при Топкапу.

Преди всичко шехзаде — който може би щеше да стане султан и халиф — съвсем не се считаше за средище на света и сянка на аллаха (едни от многобройните титли на османските владетели). Селим бе дълбоко и убедено скромен. Както всеки що-годе умен човек, принцът съзнаваше нищожеството на своя ум, затуй бе трогателно любознателен за всичко, което никога не би му влязло в работа. Сякаш това малокръвно момче искаше в един живот да навакса безкрайното невежество на предците си. Селим учеше — дори бе добре усвоил — езика на френците, нечувано за османски владетел постижение. Четеше, четеше без избор и мярка, като почнеш от елинските философи и свършиш с мислителите на Възраждането и Просвещението. Четеше стихове и военно дело, история и естествени науки.

Много принцове бяха живели десетилетия в харема на Топкапу, докато бъдат умъртвени или възкачени на престола. Двете ниски стаички срещу покоите на главния евнух пазеха сенките на безумни и порочни, на меланхолични и доведени до буйна злоба принцове от кръвта на Осман. Всеки по разному бе убивал дните, месеците, годините на затворничеството си. И не толкова по разному: робини и хашиш, вино и безмерно ядене — с някое от тях или с всичките наведнъж пълнеха те жалкия си живот. Никому не бе хрумнала нелепата мисъл да се учи.

Но още по-странно бе друго. Лоренцо, човекът от третото съсловие, който трудно би признал добродетел у някой аристократ, камо ли у владетел, не можеше да отрече правдата: Селим притежаваше огромна добра воля; шехзаде кроеше неспирно велики дела. Те трябваше да възродят една империя, чиито недъзи му бяха неизвестни.

Тъкмо тази черта — добрата воля — караше Роберто Лоренцо да наблюдава и изучава човека, затворен в харема. Убеден в многостранната, но стройна логика на света, в строгите закони, които движат историята, напредъка, човешката мисъл и поведение, ученият бе попаднал на непознато изключение: нещо нелогично и необяснимо намираше той в личността на Селим. Какво пречеше на този човек да живее и мисли като десетки поколения османски принцове? Защо развитият разум на шехзаде Селим отхвърляше простата сметка, която векове бе крепила и продължаваше да крепи империята и до която бяха стигнали предците му, неспособни да се подпишат?

Какво означаваше това? Дали, че първобитното съждение е по-съвършено от представите на един ум, оплетен от книжни истини? Или пък че дори у един принц може да живее онова велико, най-велико от всички човешки чувства — чувството за достойнство?

Трудно бе за учения да приеме злата страна на книжната мъдрост, а за гражданина — да припише на един владетел усета за достойнство: едничката гордост на безродния човек. И той намираше такъв изход от съмненията си: та какъв аристократ и принц е Селим? Нали в родината на лекаря един син, внук, правнук и праправнук на робини не би могъл дори да води хрътките на някой дребен благородник? Какво бе останало от кръвта на Осман, преминала през десетки поколения гръцки, грузински, руски и арменски робини? Не бе ли шехзаде Селим син на грузинска селянка? И не ли тъкмо тази кръв го тласкаше към познание и изпълваше с добра воля?